Червените лачени обувки /Идея за коледен подарък/

“Те са секси, убийствено секси! Видът им вдъхновява за ледено студен коктейл на открит бар и нито една жена не може да устои на класическия им вид - червени, peep toe (с отворени пръсти), изящна извивка, много фин ток. Тази vintage находка е чисто новото ни попълнение в The Shop и ако ти си с номер 39, недей да се бавиш, защото са единствени.
D&G Dolce and Gabanna, 89 лв”

/онлайн обява/

Връщайки се мислено назад във времето, се сещам за моите червени лачени обувки. Ще кажете какво пък толкова? Обувки като обувки!

За тези, които са на и около моята възраст, ще бъде прозрачно ясно какво искам да разкажа, но нека започнем от самото начало.

По времето на управлението на Тодор Живков модата бе силно унифицирана. “Модна къща Валентина” и ЦНСМ бяха корифеите на фешън индустрията, другото бе соцмода на конвейр. Някакво еднотипно бозаво трико, бюрократични ризки и т.н. Аз почти не носех дрехи от конфекционни серии, защото и баба, и дядо бяха шивачи. Имахме донесени от благодарни клиенти огромни каталози “Некерман”, немски списания  “Бурда” и аз като разглезено момиченце бодвах първата ми се харесала  картинка и заявявах неотстъпчиво:”Искам това за утре!”. Намирах почти сходен плат и баба, и дядо смогваха да го докарат това мое капиталистическо хрумване почти едно към едно.

Определено се обличах без много, много да мисля, че магазините не дават възможност на всички други хора да бъдат така пряко задоволени като мен. А, и все пак родителите ми излизаха и в чужбина, така че имах и нещо чуждестранно.

Но за обувките не бе така. Имам нежен, изтънчен крак и да си намеря обувки бе цяло мъчение.Обикалях дни наред и опитвах какви ли не модели. Стоп! Да не въвеждам читателя в заблуждение. Това бяха черни, грозни, огромни като разплута лава обувки. На финото ми краче изглеждаха като два асфалтови камъка. Естествено, че за лятото пускаха и искрящо бели обувки, които мразех, заради този бял медицински цвят. Обувките бяха моята фикс идея. За чантите няма да говоря. И така, в реда на размисли да споменем и за онези полузабравени опашки. Да чакаш да си купиш нещо по-така. Да имаш позната продавачка, която да ти скрие нещо, особено някой чифт прекрасни чуждестранни обувки.

Все пак нека не ставаме злопаметни, имаше и внос от другите соцстрани. Но пък аз хич не обичам такива истории-подмазвачески. Нещо с връзки. Принципът на Дао: “Ако искаш нещо, трябва да дадеш” в  изкривен вариант ала социализъм развит.Но поне поддържах свежа информация какво, къде и кога ще има по магазините.

И така един прекрасен юлски ден, разбрах, че в магазин “Славяни”, в центъра на града, ще получават вносни обувки. А наближаваше рождения ми ден. И взех решението- на всяка цена да си купя обувки.

Взех си един ден отпуска. И рано-рано се строих пред магазина. Но не бях първата, защото имаше поне още 120 ентусиазирани другарки, които чинно чакаха да отворят вратата в 9.00 ч. Сутринта слънцето леко затопляше асфалта, но постепенно горещият юлски ден ни покри с жега и пот.

Всяка другарка се буташе напред, опитваше се да измести другата и да влезе първа. Стана девет. Вратите стояха затворени като в крепост. А обсадата отвън ставаше все по-гласовита. Отдавна не бяхме 120, а около 250 леко свирепи жени, чакащи за обувки.

Гледка, достойна за филм на ужасите. Много по-късно видях такива тълпи в САЩ в черния петък, но това е съвсем друга история.

И неочаквано към 10 часа вратата се отвори и едно мощно цунами от женски тела се опита да влезе бойно. Притисната отвсякъде, смачкана, с изкривени дрехи….влетях и…право към щанда за обувки. Тогава видях  МОИТЕ ЧЕРВЕНИ ОБУВКИ.

Там зад продавачката. С остри муцунки, малка червена роза отпред и висок ток. След 45 минутно домогване до щанда успях да взема да премеря. Права като щъркел, балансирайки на един крак, пробвах. Как взех втората обувка не помня. Платих и излязох към 12 часа отвън.

Щастлива. Усмихната и горда. С моите червени лачени обувки.

Прибрах ги с кутията и реших да ги обуя при първия официален повод. За рождения си ден, разбира се. Какво се случи? Това бяха най-неудобните обувки в живота ми. Краката ми плачеха в тях. Те бяха колкото красиви отвън, толкова и бодливи, когато ги обух. Носих ги само два или три пъти. И ги прибрах. Повече не ги обух.

Е,  ще попита читателят накрая:”Какво стана с червените лачени обувки?”

Стояха и дочакаха Милениума. Загънати в остарял вестник “Народна младеж”. Когато отворих старата мукавена кутия,  те вече се бяха напукали. Като кората на узрял нар. Но все пак бяха красиви. Страхотно красиви. И ги погледнах с очите на другарката от социализма. Но само в първите 30 секунди. После, нали вече бях завършила реклама, си спомних  лекцията за “Семиотика на цвета в рекламата“ на Мони Алмалех.

“Червеното е на мода, а червените обувки още повече. Когато червената обувка, червената рокля, червената чанта са заедно, имат сексуално-порнографска семантика. Затова при възстановяване на снимките на световно известния сериал "Сексът и градът" информациите в медиите вървят със снимка и  история: "Кучката се завърна в града. В червено“, раздухващи персонажа Саманта, имиджа на сериала и на изпълнителката. Саманта и Сексът. Горещата, непослушна, секси, палава Саманта от "Сексът и градът" се появи на снимачната площадка на игралната версия на култовия филм. Ослепителна. И в червено. “

И тогава разбрах, че точно в това е бил моят подсъзнателен чисто женски бунт срещу сивото и реда в соцреалността: да притежавам  червените лачени обувки. Защото едва ли съм знаела тогава нещо за червения цвят - като желание да бъдеш различен, да излъчваш чувствеността на жена, която иска да бъде винаги първа в очите на мъжа. Да бъдеш винаги секси и да си черешката на сладоледа, събирайки завистливи женски погледи. Червеното винаги е на мода, за червеното няма граници.

Спомня ли си някой от вас така силно да е мечтал за червени лачени обувки? Като мен?