В очакване за пролет

Толкова много студ и толкова много очакване за топлина ...  и слънце. Понякога времето не достига, за да кажа без думи колко е хубаво да е топло. Не съм забравила да рисувам. Дърветата все още са замръзнали, ледени висулки ...и скреж синкав се сипе.
Но в очакване за пролет сме...
И защото очакваме...това магическо нещо, наречено пролет...ето и това приказно нещо, което сънувах.

Днес беше вчера,

а вчера е днес,

когато съм с теб.

Луната е слънце,

а слънце - луна.

Ти си аз,

а аз съм ти.

Когато те искам

звъниш ми и ти.

Това е

пясък

в часовник.

Не спира

тече.

И моята нежност е в него

........и вчера, и днес.

Любовта няма почивен ден

Любовта няма почивен ден!

Носи пълни чанти с клюки.

Подрежда красиви моменти.

Готви нови изненади.

Изпира в сълзи душите ни.

Сресва разчорлени мисли.

Облича с красиви думи.

Ражда нови идеи.

Рисува усмивки.

Тя страда понякога

Но  ден за почивка….

няма Любовта.

Бъди креативен инат като мен

Честит Рожден ден, Дарко!

Помниш ли как плачеше на 3 години като не можеше да сглобиш динозавъра, защото искаше всичко да правиш САМ?

А огромните кутии Лего, които ти купувах, защото ти толкова обичаше да сглобяваш?

А купчината енциклопедии, които аз самоотвержено купувах, а разглеждаше преди да започнеш да четеш на 5 г.?

А своя първи вестник "Пръц", когато бе само на 4?

А колко се радваше на първия си хонорар 1 лев за статия  в "Тетрадка по всичко"?

А всичките онези книги, които ти четях преди сън, понякога така ми се спеше..??

Помниш ли като ми залепи чантата с чадъра с моментно лепило, когато бях в София и валеше пороен дъжд и аз дърпах, дърпах и много по-късно ти ми призна какво си направил?

А когато обикаляхме магазините с мобилни телефони, търсейки идеалния?

Или непрекъснатите акции купувам-продавам стара-нова техника?

А за всичко не се сещам...

Знам само как веднъж ти приклещих пръстчето на вратата, защото ти все бърникаше и така плака..

Не исках!

Искам да си здрав, да бъдеш Ти...точно това. което си, да се уча от теб на всички онези нови неща, които ти знаеш много по-добре от мен, да ходим на кино, да гледаме комедии, хоръри на компютъра, да дърпаме кучето и да знаеш, че много те обичам

Надигам се на пръсти да те целуна и кажа: 

Честит 20 рожден ден, Миш!

Защото ти винаги ще си останеш моето малко мишле със сини очи, които никога не лъжат.

Ха-ха, как беше, спомни си, аз те питам:

"Плуват ли корабчета в очите ти..?"

А ти:

"Не, само Титаници."

Но това само ние го знаем.

Благодаря ти за всичките ти щуротии, дивотии и весели моменти, които ми подари и тепърва ще ми сервираш. За безбройните хубави подаръци, които са толкова скъпи-като уникалния медальон, който харесах във Фейсбук и няколко дена по-късно изчезна като продаден от сайта, а ти ми го подари, защото бях написала, че това е бижуто, за което мечтая!

И бъди същият креативен инат като мен, защото точно  по това си приличаме.

Помня още великата ти обява ТЪРСЯ СЪКВАРТИРАНТ, която обиколи цялата социална мрежа.

И дано си си харесал подаръка.

Поне този поне път ме излъжи.

Формат ФИКЦИЯ.

Тази статия „10 типа Facebook потребители, които искате да убиете днес“ толкова много ме впечатли днес. Тя е в бг татко, сайта където пиша.

Аз не искам да убивам никого.. Това е линка за тези, които ще бъдат любопитни...кого да убият!

http://bgtatko.bg/12430/10-tipa-facebook-potrebiteli-koito-iskate-da-ubiete/

В моя блог имам подобна публикация " За подслушването и правото на личен живот". Написала съм я през 2010 г.

Идеята на Фейсбук за социални контакти е чудесна, но не толкова чудесни са потребителите.

Фейсбук  е част от работата ми в колежа, място за споделяне на всичко, в което участвам и харесвам. Всичките си приятели познавам лично и нямам ферма, защото имам куче. Живо. Лайквам само стойности неща и съм блокирала игричките.

Във Фейсбук споделям позитивните моменти в живота си САМО с приятели.

Като тези две снимки тук, които са от ЧРД на Джена днес 10 февруари.

Блогът ми е не само за приятели. Той е публичен. Т.е. в него няма неприлично съдържание или обидно. Блогът е моето АЗ.

И искам да го споделя с хора, които мислят като мен, които ме ценят и обичат.

Тук събирам някои мои разкази, стихове, есета, пътеписи, творби. Както и такива на приятелите ми-творци.

Това, което е изкуство.

Документалното, т.е. буквалното е животът ми.

Всеки блог е дневник, новият формат на Фейсбук също е дневник.

Но разликата е тази, че този е в мой формат. Формат ФИКЦИЯ.

Личен-ДА!

Искрен-ДА!

Оригинален-ДА!

Ориана Фалачи би ме разбрала.

Обичам ви!

Топлина в студената зима

Това е поредната изненада от перфектната музика и идеалните форми, сътворена от моят добър приятел Любо Велев.


Душата на човек винаги копнее за толкова много красота и съвършенство. Това е светът на мечтите, където никой не може да достигне просто така. Това е призвание на гениалните творци.

Красиво! Омайващо и вълшебно!

Боса луна

                      

На пръсти влизам.
И теб не смея да докосна.
Само луната ходи боса.
По голото ти тяло.
И после ляга и те обгръща.
И се провира да те   прегърне.
А аз издърпвам пердето.
И тихо тихо.
Запалвам мрака.
С една целувка.
Знаеш ли?
Това?

Мъжът с Берлингото

Панелка  №165 на улица “Горски храст” имаше вид на картина от Салвадор Дали. Отляво бе изографисана с графит в отровнозелено NO smook, а от другата страна два сини дракона се зъбеха един на друг. Входната врата зееше откъртена, а нагоре ,погледнеше ли човек, му се завиваше свят. Тук там остъклени тераси, по собствен дизайн, други  бяха санирани  с особени цветове, а най-обикновените тераси шашваха зрителя с пране от всякакъв асортимент-от бели наполеонки до секси сутиени в розово, които фриволно се полюшваха. Петнадесет етажа бе тая страхотна панелна, но още по–страхотни бяха нейните наематели.

Караха се, изливаха си мръсотиите, тръскаха си боклуците, но пък се сдобряваха по един невероятен начин в кварталното капанче. То бе почти като от футуристичен филм-тенекиена барака от времето на бай Тошо с две апликирани каравани отляво и отдясно. Малко приличаше на цепелин питейното кръчме. Но пък вътре човек приятно се изненадваше от интериора.

Бай Радул бе като Странджата, всеотдаен, но без вересии. С данъчните си намигаше, плащаше си таксите и бе винаги нахилен до мустак.  Редовни клиенти му бяха Цецо Плюнката, Христо Шивача, Цана от 1 етаж и две млади студентчета-Веско и Петко от Смолян. Като казваме редовни, значи редовни. То заведението никога не оставаше самотно. Освен алкохолец бай Радул готвеше едни страхотни мръвки-под въпрос бе естеството на месото, но пък…да си оближеш пръстите, чак да ги изядеш.

Това квартално кръчме носеше звънкото име “Бродуей”. Бай Радул твърдеше , че звучало френски.

Един февруарски понеделник, някъде към 17 часа влезе запъхтян Христо Шивача.

-Радуле, дай една ракия, че има новина!

-Каква?- мустакът на Радул подскочи палаво нагоре.

-Терорист, терорист, се е заселил в блока ни.

Настана тишина. Само пламъкът в кюмбето се блъскаше като луд да излезе.

-Как тъй терорист?

-Кой е той?

Христо Шивача се поокашля, отпи една яка глътка и каза мъдро:

-Тъй, тъй, новият наемател, от 3 етаж…сещате ли се?

-Аааа-кимна бай Радул, оня с черното кожено черно манто.

-Същият…

В този момент влетя Цана. Тя си бе една балалайка и от вратата почна:

-Чух  ви, чух…терорист е…ходи в черно, казва само добро утро и добър вечер и кара една страхотна кола…черна камионетка.

Бай Радул отвори една бутилка, сипа на Цана и на себе си и проломоти:

-Абе, тоя, идва тук няколко пъти…ама късно, не знам вие къде бяхте.

-Ииии….- ококориха очи останалите.

-Ами….какво? Взе от ония моите пражени деликатеси за вкъщи, 4-5 порции и толкова.

Точно тогава се чу отвън весел шум. Влетяха другите постоянни посетители -студентчетата.

Бяха гладни и жадни. Наостриха уши като разбраха, че се обсъжда терорист.

-А той откога е тук?

Цана взе да премята пръст след пръст, май 5 месеца вече…

-Брей и нищо да не знаем.- каза Христо Шивача. И продължи:

-Каква марка му е колата?

-Берлинго – умно каза Петко

Веско се поокашля, бръкна в чанта , извади iPad-a и почна на английски:

The Citroën Berlingo is a panel van and leisure activity vehicle produced by the French manufacturer Citroën since 1996. It was based on the Citroën ZX/Peugeot 306 estate floorpan and mechanicals. The Berlingo uses the same chassis and looks very similar to its PSA Group stablemate the Partner. It was launched in 1996, and a revised version featuring a redesigned interior and front end was released in November 2002 (Berlingo I Phase 2). The passenger car version is named Multispace, and is marketed in several European countries.

Точно тогава врата се отвори и влезе Цецо Плюнката.

-К’ви са тия ингилизки глупости! - отръска той палтото си и ревна:

-Дай една троянска, ама троянска!

Бай Радул подскочи като сива мишка.

-И к’во става тук?-каза Цецо Плюнката -Я, на български да си кажем думата.

Цана Клюкарката се подсмихна като пловдивска кокона от 20-те години на 19 век.

-Знаеш ли  мъжът с Берлингото, оня от 3 етаж….попита тя. Много й хареса тази дума берлинго, звучеше като шифрограма

-Кой е той?

Другите му заобясняваха.

Христо Шивача тропна с юмрук по масата.

-Млъък, аз ще кажа!!! Оня, с черното дълго кожено шлиферче дето като се прибере, влиза и излиза с един продълговат сак, кога се прибира…никой не знае. Несъмнено…Терорист е, те такива като него са мазни, мълчат, всичко им е черно и нищо не казват.

Цецо Плюнката помълча, помълча и загадъчно подпита:

-Вие да не го следите? То ако има нещо, да се обадим на телефон 112.

Бай Радул, който обожаваше сериала “Маями - от местопрестъплението” гордо каза:

-Нямаме доказателства. Само едно берлинго, едно черно плато и сака, оня дългият.

Цецо Плюнката се зачерви , глътка ракията наведнъж и пак ревна:

-Какви доказателства, вие луди ли сте? Нали гледате какво каза министърът на вътрешните работи-трябва да сме бдителни. То изгоряха сумата и коли…Този може да е подпалвачът. Толкова много хора го виждат и нищо-всеки си трае.

Прас и токът спря. Кюмбето  светеше като червена точка на СЕМ.

Цана от 1 етаж изврещя като овца в непрогледния мрак:

-Той ли бил???Този, подпалвачът, живее с нас?

-Той ,ами… - бодро каза Цецо Плюнката и в тъмното никой не видя как една плюнка фръкна в чашата на Христо Шивача. -Да, да сега разбирам, че той така пренася бензин в продълговати бутилки от минерална вода.

В този момент токът се върна.

-Я, налей по още една, не бъди стиснат! -  каза властно Цана. Тя вече се бе въодушевила.

Терорист, терорист живееше в техния блок. Тя се почувства горда. Нека само да го пипнат как пали колите и хоп на другия ден тя ще разказва пред цяла България как е уловила този нещастник.

-То този мъж с Берлингото е под пълно прикритие. Какво да правим…- изхилка се клюкарката.

Студентчетата усетиха, че става напечено и тихо мълком се изнизаха. Тях не ги блазнеха тихите конспирации. Бай Радул вече бе начертал схема за проследяването. Точно в този момент…Цецо Плюнката изстреля:

-Тихо… Чуйте какво предават по телевизора.

В този момент дадоха на екрана  мъжа с Берлингото в бели дрехи и каратистки пояс. “Спортни новини от Япония. Ново постижение за България  в Окинава Годжу-рю Карате Годжу-рю е стил, от който е произлизъл киукушин..”Цана Клюкарката спонтанно изръкопляска и извика:

-О,о,о,о…това е той!

Дикторът продължи:

“-Това е вторият мъж в България с 4 дан след Председателя на българския клон на International Okinawan Goju-Ryu Karate-do Federation -  г-н Ангел Попов.”

Другите бяха забравили за пиенето дори. И мълчаха.
Гледката бе като от немите филми. Бай Радул се покашля многозначително и каза на компанията:

-Терорист ли? Ай, да пием по една голяма за мъжа с Берлингото.

Коледни мечти

Най-хубавият коледен разказ за мен е "Даровете на влъхвите"-дори го има в моя блог.
А това е моят разказ за коледните подаръци. Суетнята, тичането по магазините и комерсиалното в последно време някак изместват духовната страна на празника.
Затова публикувам моя разказ, който днес зарадва всички работещи момичета.
http://www.raboteshtomomiche.com/article.php?id=koleden-kalendar-ot-fantazii-25-idei-za-koleden-podaruk-za-raboteshti-momicheta-2009

Ако линкът не се отвори...

КОЛЕДЕН КАЛЕНДАР ОТ ФАНТАЗИИ


/25 идеи за коледен подарък за работещи момичета/



“Сега е Бъдни вечер, момчето ми. Бъди мил с мен, защото заради теб направих това. Може би космите в косите ми могат да се изброят — продължи тя с нежния си глас, който изведнъж зазвуча сериозно, — но кой може да измери любовта ми към теб?”


“Даровете на влъхвите” О’Хенри

Анжела отчаяно гледаше през прозореца. Само два дена до Коледа. Два дена, а още се чудеше какво би искала да има за този прекрасен празник. Писъмцата до добрия старец останаха в детството. Но фантазиите за вълшебен подарък продължиха.


Хммм, магията на подаръците. Тя се засмя, бутна кучето от скута си и извади своя коледен календар. Да, да точно така, още през юли започна да прави този шантав списък с желания за подаръци. Едва ли някой щеше да го прочете, но…Двадесет и четири листчета, хванати на спирала гордо се пъчеха в жълтото тефтерче.


Анжела седна на земята и запрелиства своя календар на измислените подаръци.


-Ооо…да! - каза си тя - Това бе първото ми коледно желание за подарък. Бонзай, малко изкривено дърво, лилипутче, което отдавна искаше да има на бюрото си. В духа на дзен будизма. Нещо като еко олтар за медитиране след работа. Затвори очи и си го представи, подрязано лимонче, което вири носле в керамична червена купа. Да,…но..нали имах такова вече! - си спомни - и го уморих без да искам…Не, не, красиво е, но иска толкова грижи, легени и прочее.


Коледен подарък две-оуууу…Тук на страницата съм залепила онази рокля от колекцията на Yves Saint Laurent. Самото звучене й хареса – френско, парижки шик и грация. Червена рокля. Ама коледно звучи. Дълга, носи се на ефирни облаци и те гали, гали, а цепката встрани кара мъжете да въздишат като тропически циклон. Анжела протегна крак….и се размечта..
-Да, но…къде ще я нося? – тихичко прошепна тя на кучето си.…Най-много да я облека един път в годината или пък когато ми е мъчно да се разхождам с нея сама пред огледалото. Никакви рокли…особено червени.
Три ….и страницата се отгърна. Това бе:


- Ха-ха-ха… - Анжела започна да се смее - Това беше май доста нестандартно за коледен подарък – лимитираното издание на “Кама Сутра” с оригиналните илюстрации. Отдавна искаше да я има, дори се сети за оня злополучен случай в книжарницата, когато аха да я купи и я досрамя. Но…желанието си остана.


Четвърто….Въздишка, две сложни стъпки на сърцето в стил ча-ча-ча. Това за момента изобщо не можеше да си го позволи, но пък имаше желание да го има. iPad, няма нещо по-добро за работа от един iPad. Изчете толкова статии, даже един път поработи на него, успя да прокара пръсти по гладкото стъкло и онемя. А и толкова харесваше Стийв Джобс… iPad-а остава на светлинни години разстояние, защото - каза си тя - не трябва човек да бъде лаком. Тя весело потупа старото си айфонче.


Петото беше толкова мъркащо коледно подаръче, сладко сребристо коте със синкав оттенък. Обожаваше котките..меки, гальовни. Искаше това коте откакто стана на 6 години. Да, коте е добър коледен подарък, но кучето…какво ще правя с йоркито? Стават прекалено много - цели две мили животинки и за кое по-напред. Кучето весело излая и я близна с езиче.


Анжела стана и си наля кафе. Седна и отново запрелиства бележника. Шестият коледен подарък-мечта беше парфюм… Calvin Klein Obsession. Само за елегантни и чувствени жени. Мандарина, бергамонт и ванилия, и кориандър…и…


Седем - Да, седем в нумерологията е специално число.
Тук тя затвори очи и си представи как всичко е чисто и изобщо не трябва да чисти, ако има онази кръгла прахосмукачка робот, която според рекламата сама обира всичко, която има вълшебни четчици и се програмира. Аха, но пък къде отива удоволствието да си чисти с парцала на фона на музиката на Куин. Целият й домашен фитнес щеше да отиде по дяволите. Не, не – това не е никакъв коледен подарък.


Осмицата, ако си я представим добре, беше мечтаната черна шапка от филц с голяма периферия. Обожаваше шапки. А и толкова би искала да има това ретро излъчване. Днешното време изобщо не дава повод за романтика. Всъщност тази шапка едва ли щеше да промени живота й и все пак звучеше така загадъчно.


Девет – най-големият шоколад на света. Дълъг един метър и широк точно 75 см. С лилава крава, която дарява нежност. За 365 дена в годината. Анжела не можеше да си представи живота без шоколад. Черен шоколад или млечен? Май и двата…. Този подарък беше вреден за фигурата-реши и мина бързо на десет. Коледната й мечта-люлеещ се дървен стол. Когато за първи път прочете “Брулени хълмове” се размечта за този стол. Стол за камина с огън, за прекрасна музика, стол за релакс и топло одеало. Струва ли си?-доста голям й изглеждаше. Дали имам място в стаята си?


Венецианска маска на страница единадесет. Нещо толкова ненужно, но и толкова изящно. Малка глезотия за стената, която можеше само тайнствено да й намига. Не, не…по скоро дванадесетият подарък бе за нея - голямо стенно огледало, с барокова рамка, толкова голямо, че да се вижда в цял ръст. Анжела протегна дългите си крака.


Фаталното тринайсет - кукла с порцеланово лице и истинска рокля на принцеса. Леле, най-детската ми мечта за коледен подарък. Съвсем непрактично звучи. А, да по-добре е една хлебопекарна. От онези малките, с които твориш чудеса. Обичам да готвя, ще си пека хлебчета, кексчета и какво ли още не. Да, ама не- то време не остава от работа и ангажименти.


Петнадесет….аууу, Анжела се подсмихна, кога ли й бе хрумнало и това-цветни лещи. Сини, поглед за милиони. Нещо ексцентрично.


Шестнадесет - касичка за монети по един лев. Много спестовен подарък. Вятърна мелничка с перка - пускаш монетата и перките се въртят, нежна музика гали ухото. Съвършено звучи. Но колко ли можеше да спести?


Стига с тези фантазии! Я, нещо по практично. Пухкави чехлички с перушинки, които светят в тъмното….танц на непокорните крачета…Май такива няма. Сънувала съм ги.


Осемнадесет - сервиз за кафе от майсенски порцелан. С онези странни средновековни картинки. Кафето в него не е просто кафе, а амброзия. Чисто разхищение за моите две леви ръце – подсмихна се Анжела.


По-скоро нека да е нов пръстен. Имам толкова красиви пръсти, дълги, фини, нещо с аметист, нали аметиста закриля. Ще й завидят всички колежки. А и ще си го носи непрекъснато за късмет.


Е, както съм го подкарала…май имам нужда от ново легло, но с балдахин, мечта от 1001 нощ, направо ще бъда като Шехерезада.


Не, не , не, коледните подаръци не трябва да бъдат огромни, те са нещо нестандартно и тя отгърна следващата страница.


Двадесет и едно – чанта, която може да сложи всичко. Ей, такава чанта винаги би й вършила работа. Черна, с две дръжки, да побира всичките й вещи и мисли.


Двадесет и две…май не остана още много до края на календарчето. Какво има на последните страници? Шампанско - никога не бе пила Дом Периньон, само бе чела за онези невероятни мехурчета…, или шампанско със златни люспи..ха ха ха…Шампанско премиум класа – само за аристократи.


Дивотии за богати безделници..


Двадесет и три…това звучи: еретично - еротично коледно бельо на Снежанка, червени чорапи, прозрачно халатче , жартиери и ….декадентско и голо.


Анжела си наля втора чаша кафе. Не, не…остана май ръчен часовник Moschino, нещо съкровено елегантно, точно тиктакащо в синхрона на нейното бясно темпо на работа. Това ще е …вече знаеше какво да иска от дядо Коледа.


Тогава телефонът звънна. Един път, два пъти, бързо го вдигна. Не повярва на ушите си.


От щастие бърбореше несвързано.
Да, да….
Искаше да каже нещо смислено..
Но тогава разбра със сърцето си…двадесет и петият истински подарък беше Той.
Оня разбойник, който открадна сърцето й и сега точно и просто й каза:


“На Коледа ще бъда в България. Ще бъдем само двамата.
Ти и аз.
Знаеш защо.”


Анжела затвори телефона.


Пусна онази прекрасна песен All I want for Christmas..
Грабна жълтото тефтерче и го накъса на палки парченца.
Има ли нещо по-прекрасно от това, да обичаш и да бъдеш обичан?


Коледа е, любовта е всичко.


Кучето я гледаше учудено, похапвайки от скъсаните листчета с коледни фантазии, които за него имаха вкус на вкусен кокал с шоколад.


После помаха с опашка, което на кучешки означаваше:


“Тя е луда!”.


Анжела така и не разбра коментара, защо танцуваше под падащите снежинки отвън.

Déjà-vu

Днес бях ужасно, ама ужасно изтормозена: от претенциите на шефа, от вкиснатата охрана, от две провалени срещи. И още нещо-закусих твърде рано и бях гладна като пустинна хиена. Дългокрака хиена със сини дънки и бяла риза. Гривата ми се вееше в търсене на плячка. Бутах огромната количка в магазина и погледът ми тичаше по рафтовете. Писнало ми бе от едно и също за ядене.
И тогава видях една нова кутийка с мюсли, шареничка с две меченца. Пресегнах се и…..чух….и видях…един фонтан от червени пръски, които се разпръснаха по лицето ми.
Бях бутнала един стъклен буркан, от онези по половин килограм лютеница. Но това не бе всичко. Насреща ми стоеше мъж, който бе като болен от шарка….но най-вече светлия му панталон. Той стоеше и не казваше нищо. По-замислен или втрещен от статуята на Роден.
Дотича един смачкан продавач и започна да обяснява нещо.


-Ще я платя! Какво си се развикал…- пернах дежурната реплика.


Тогава чух един страхотен мъркащ глас


-Ами аз?


Погледнах го в лицето.


И буквално умрях от срам.


Пред мен стоеше мъж, който кара женското сърце да подскочи не 2, а 20 пъти и безумно да иска да…


Е, да иска всичко от този мъж.


-Аззз…ще ви компенсирам….- казах колебливо.


- Как? - една октава мъркане нагоре.


- Ами….- тогава се сетих, че изглеждам нещастно и мръсно


И се изсмях, защото се сетих за онези боеве с доматите в Испания.


- Защо се смееш ?- каза той.


- Здравей, аз съм Мира….ще ви изпера. И пак се изсмях, защото този път се сетих за пухестите играчки, които пускам в пералнята.


- А ще ме изкъпете ли? - иронично каза мъжът с холивудско тяло.


- Е, ще ви изкъпя - сопнах се аз.- Друго какво ще искате освен: изпиране, изкъпване, изглаждане..


- И една покана за вечеря - каза непознатия, като облиза по бузата ми една капка лютеница.


След 20 секунди се целувахме в магазина…, забравили покупките и инцидента.


- Стоп кадър, дубълът беше успешен. Рекламата за лютеница “Люта любов”/ЛЛЛ/ приключи. Рекламният слоуган моля да се монтира.-каза режисьорът, който бе закоравял максималист с огромна брада.


- Ох, въздъхнах 22 дубъл , два дена и ако имаше трети вече щях подлудея.


Взех си хонорара, бях намразила цялата лютеница в магазина и извън него и тръгнах да излизам. Наистина бях гладна и умирах за парченце черен шоколад.


Тогава без да искам бутнах един буркан лютеница. Чу се страшен шум и изригна червен вулкан от пасирани домати. Тогава видях НЕГО, покрит с червени петна като от шарка по лицето и панталона и усетих как по устните ми се стича капка лютеница.


Това не бе реклама. Déjà-vu


Три години по-късно.


Слънцето бодеше с огнени шишчета по тялото му. Жан затвори очи и после ги отвори. Пред погледа му се откри прекрасна гледка. Неговата дългокрака хиена, обилно намазана с масло, покорно лежеше на пясъка до него. Протегна се и леко я дръпна за косата. И се засмя наум. Минаха цели три години, но тя и до днес не разбра как стана така, че се озовахме в гейзера от лютеница след рекламата. Апропо, рекламата за лютеницата имаше невероятен успех, дори я излъчиха в ОАЕ, защото започнаха да я изнасят и там.


Аз видях Мира още предния ден в този магазин, когато влязох да си купя цигари. И реших, че трябва да я имам. Гледайки рекламата, правилно предположих че няма нищо по-лесно от номера с лютеницата. А и Мира изглеждаше толкова разсеяна, напрегната. Купих един буркан лютеница, изчаках да приключат снимките и….леко подхвърлих буркана нагоре. Той описа елегантна парабола и се приземи пред нея. Останалото го знаете. Друг е въпросът, че тя никога не разбра/дори не се досети/ какво прави буркан с лютеница на щанда за шоколади. Но най-смешното от всичко бе, когато в компания Мира развиваше своята конспиративна теория за déjà-vu, сочейки за пример тяхното запознанство. Тогава аз безмълвно кимах с глава, пушейки цигара. Усмихвах се наум за моята малка тайна…Забравих да ви кажа най-важното: мразя лютеница. Никой никога не разбра колко трудно бе всичко за мен особено когато тя полепна по лицето и дрехите ми. Потреперих от спомена за миризливата червена лютеница.Обърнах се към Мира и казах:


-Искаш ли да се изкъпем в морето?

Хелоуин или звучи невероятно

Може би в България на пръсти се броят тези, които празнуват Хелоуин. Е, ще кажат някои-то не е български празник. Обаче това е празникът, когато всеки може да купонясва жестоко. Да бъде някой друг, да си сложи вампирски зъби и просто никой да не го познае. Когато започнах работа в Американски колеж Аркус – В. Търново преди 9 години изобщо не подозирах, че ще трябва да организирам нещо подобно. И понеже говорим за работа, то моята позиция е свързана със свободното време на колежаните.А там трябва да си малко луд, нестандартен и много динамичен.
И затова ви предлагам малко страшна история за Хелоуин.
Място – Град хотел Фламинго. Албена. 2010.
Невероятен хотел, който ни стресна с архитектура и обслужване.
Но вечерта ние го стреснахме, когато се показахме дегизирани как ли не.
Ресторантът бе пълен с тикви по масите и храната бе супер, за да заредим батериите.
Четиричасовата пълна програма разби младичкия диджей, който определено не бе попадал на такова зрелище.
Конкурси, танци, и какво ли още не.
И понеже наближава Хелоуин, пожелавам на всички, които работят, да спретнат един купон за Хелоуин…да махнат маската на делника и за една вечер да бъдат различни.
И не забравяйте – сега е сезонът на тиквите….време е за Хелоуин!

Тази публикация участва в юбилейния конкурс за истории на ДжобТайгър
http://blog.jobtiger.bg/2011/10/stories-helouin-ili-zvuchi-neveroyatno.html#more-3172