26 март, 2012

Уловеното настроение


Прекрасно е това, което усещаш, вглеждайки се в детайлите: куфарите, обувките, портретите.А музиката върви заедно с теб и те кара да забавиш крачка, за да огледаш всяко едно нещо, което носи послание за дома.  И се сещам за репликата, че всяка една раздяла е една малка смърт.
А всяко едно завръщане е една нова надежда.
Да живеем не за разделите, а за новите срещи и очаквания.
За разхвърляните куфари, които ни чакат и Любомир Велев, който винаги твори чудеса.

18 март, 2012

Оранжево

Оранжево топъл си.
Като онази неспокойна светлина на жаравата
преди да угасне огъня,
която те кара да мечтаеш,
излъчваща топлина
за съня ти.

Оражево прозрачен си.
Като стъкло от витража
на готическа катедрала,
пречупвайки
слънцето в погледа ми.

Оранжево страстен си.
Като сока от портокал,
който се стича  по пръстите ми,
капе по тялото,
попива в кожата ми,
излъчвайки мирис на страст.

15 март, 2012

Obsession /разказът е написан в подкрепа на Anti-Stalking For Bulgaria/


 “Ако една птичка стои при теб, защото е в клетка, тя вярна ли ти е? Пусни я на воля! Ако се върне, значи наистина си принадлежите един на друг! Ако ли не – значи тя никога не е имала тази вътрешна нишка на обич и доверие, която да ви свързва.

14 април 20..
Край! Край! Не мога да си представя, че това беше краят. Не мога да си представя, че няма да е мой, да бъде с мен и да ме прегръща…В последните дни и месеци трудно понасях мълчанието му, да не говорим за караниците, които избухваха внезапно. Сега съжалявам, искам да е до мен и да мълчи, но да е до мен.

22 април 20..
От няколко седмици не съм на себе си. Празнотата е толкова голяма. Събуждам се сама, работата ми е безинтересна в тази смотана шивашка фирма. Звъня му по телефона. По няколко пъти на ден. Отначало ми вдигаше, после ми каза да спра да звъня. Но все пак го набирам, защото по този начин знам, че си мисли за мен.

24 април 20..
Така и не разбрах защо скъсахме. Уж всичко беше наред. Изпълняваше всичките ми прищевки. Е, да трудно понасяше моята компания от приятелки. Те пък се оказаха едни гаднярки. Сега се кефят, че съм сама. Не, не, Аз трябва да си го върна. Чудя се дали ме заряза за друга? Всъщност нямаше много обяснения.Сигурно има друга жена.

5 май 20..
Взех си болнични. То наистина все ме боли глава и дори ми се повръща. Помислих си да не съм бременна и се зарадвах, че така мога да си го върна при мен. Дали да не го излъжа, че съм? Гледала съм толкова филми за фалшиви бебета. После някакъв още по-измислен аборт. Е, ако бъда откровена, пратих му SMS  - “Бременна съм”. И какво стана ли? Поне се срещнахме. Ама не се хвана на въдицата. Отидохме на гинеколог. Фалшива тревога. Усетих се все пак специална.

10 май 20..
Взех си още болнични. Този път ми откриха гастрит. Предписаха ми някакви хапчета. Поглеждам се в огледалото. Слаба и стройна, точно както той ме харесва. Много слаба, защото почти не ям. Оня ден майка ми каза, че приличам на анорексичка, кокалите ми стърчали. Да бе, да…анорексичка. Какво разбира тя от красота.Той ми харесва такава. Вдигнах всичките ни общи снимки във Фейсбук.

25 май 20..
Напуснах работа. Да си в шивашко ателие е толкова тъпо. Цял ден шиеш и какво от това. Стоиш като забодена пеперуда на работата си.

1 юни 20..
Да се похваля, започнах да го следя. Не може да няма друга жена. Обикновено имам две изходни позиции за наблюдение – заведението до работата му и край блока, където се премести да живее. Спотаявам се и дебна. Винаги се смее, чак ме боли стомаха от желание да усещам смеха му до мен. Уж нищо интересно, някакви колежки явно по обяд. Едни и същи. Но няколко вечери не е прибра. Къде ли е спал? Или по-точно с КОЯ?

5 юни 20..
Пипнах го. Най-после го пипнах. Беше с една руса мацка. Точно пред блока. Не бяха прегърнати. Лицемер. И хоп- в асансьора. Тя си тръгна в 23.00 ч. Той не я изпрати. Кучка. Хванах първия ръждив гвоздей и одрасках лявата предна врата на колата му. Какво написах ли? Може би се досещате….Прибрах се толкова доволна и се наспах.

16 юни 20..
Днес се снимах с един братовчед. Ей така в по-интимни пози. Прегръдки, докосвания, езичета. 25 снимки. Сложих това албумче във Фейса. Нека го подразня, да види, че не съм сама.

20 юни 20..
Днес пак го следих. Но той не се появи пред блока. Стана късно и ме достраша. Влязох и се свих на килимчето пред апартамента му. Какво ми пука, че минават комшиите му? Ще го чакам. Прибра се рано сутринта. От командировка. Спукал гума. Зарадвах се .Той едва ли! Все пак ме покани и ми свари едно кафе. Даже ми се усмихна.
Искам си го обратно. Той е Мой.

1 юли 20..
Не съм го виждала скоро. Подочух, че са го командировали в Тайланд. За един месец. Успокоих се малко.Но тогава започнах да проверявам приятелките му във Фейсбук. Оуу, само готини мацки. Взех огледалото. Не се харесах. Русо гладно няма, ще се поизруся и аз. А уж ми казваше, че харесва естествени жени.

3 юли 20..
Вече съм руса. Не може да не ме хареса. Сложих си за профилна снимка една нова. С русата коса. Но…ми е тревожно. Някаква мадама му е лайкнала всичките снимки. Тъкмо се успокоих, че е в Тайланд. На оная пратих покана за приятелство, че да видя коя е. Аман от тия затворени профили.

29 август 20..
Имам ново занимание. Всъщност Интернет дава опции да научиш толкова много неща за хора, които не познаваш. Оная я елиминирах тотално. Особено като си сложих снимката с бебето на приятелката си. Така де-нека си мисли, че е наше. Смених си статуса. Обвързана с Него.
Нека и той го види. И всичките онези кифли, които му пишат.

5 септември 20..
Днес има рожден ден. Обадих му се да му честитя. Той взе, че ми вдигна. Така се зарадвах. Има надежда. Ама нищо не ми каза за Фейсбук. Но не ме покани на партито за рождения си ден. Важното е, че го чух.

20 септември 20..
Започнах работа. Като офис треторазрядна секретарка. Поне ще имам Интернет и компютър през целия ден. Вече съм платинена блондинка. В този офис сме три жени. Едната е сладка. Може би ще станем приятелки.

11 октомври 20..
Напуснах работа. По-скоро уволниха ме. Нищо не съм била вършила. Обадих му се да споделя с него. Гласът му бе леден, попита ме да не мисля, че е Бюро по труда. Идиот! Как може да се държи така с мен. Ще го скапя от звънене. Купих си три SIM карти. На три мобилни оператора.
Ще го подлудя.

29 октомври 20..
Вече знам какво трябва да правя, за да е с мен. Обичам си го. Той е Мой. Трябва да го накарам той да ми звъни. Да правя неща, които да го накарат да мисли за мен. Този Фейсбук почна да ме дразни. Почти по цял ден съм там. Следя неговия профил и на онези неговите приятелки.Оказа се, че има една кучка, която е в повече близка с него. Ще я проучим.

10 октомври 20..
Въпреки студеното време три вечери подред го дебна пред блока му. Няма го. Най-накрая разбрах, че се е преместил другаде. Не мога да повярвам. Ще му звънна. Звъннах му. Изобщо не повярвах. Не живеел вече в София. Отишъл в Кърджали. И аз ще се преместя там. То и без това какво село е тая София.

1 ноември 20..
Кърджали е ужасно смотан град. Но пък много по-лесно го следя. Излиза с три жени едновременно. Чак не мога да разбера коя каква е. Оная вечер спрях първата и й казах, че съм жена му. Оная ме изгледа странно. Врътна се и нищо не каза. Същото направих с втората и третата. Едната се разплака. Тая ще е новата - се кисках ехидно. После той ми се обади. Каза да спра да правя глупости. Да, ама нищо не каза за обвързания ми профил. Ще го сменя с женени. А да видим какво ще стане.

13 ноември 20..
Аман от фатални дати. То намерих в нета какво ли не. Оная кучка с дългите крака се оказа, че имала и блог. И там даже пише за моя човек. Представете си някакви измишльотини с посвещения. Ще я размажа. Намерих й мейла. Писах й, да остави мъжа ми на мира. Ама той си е Моя мъж..какво си мисли тая.

27 ноември 20..
Ново пет..тая взе, че ми отговори. Оная де, с блога и посвещенията. Написала ми  да се лекувам, че съм страдала от обсесивно-компулсивно разстройство и трябвало да отида на лекар. Каква самарянка само…Цяла психиатрична статия. Аз да не съм куку?
Аз, болна? Това ми даде повод да набера моята любов и да бъда толкова нещастна от тази агресия. Той не реагира. Каза ми: “Каквото си надробила, това сърбай.”
О, това ме изкара от релси. Ниагарският водопад просто би ми завидял на пороя от думи. Казах му всичко, което мисля за него…не се усетих, че той ми е затворил. Амбицирах се още повече. Ще види той следващият път…и оная също.

1 декември 20..
Пак ходя на работа. Не си изрусявам косата. Оная с блога явно я отстрелях. Ха –ха! Знам си аз, но така искам да чуя гласа му. Толкова го обичам. Запознах се с един дето работи с него. Как иначе да бъда по-близо. До него. Не знае ли колко го обичам. Как можа да ме остави.

12 декември 20..
Иван ме покани на коледното парти на фирмата им. Ох, ще го видя. Отивам да си купя нова рокля. И пак ще се изруся.

21 декември20..
Щастлива съм. Танцувах се него. Даже имам и снимка как танцуваме блус. Понатиснах му се. Лошото е, че той не ми обърна почти никакво внимание. Танцува с всички жени.

31 декември 20..
Пратих му SMS за Нова година. Не ми отговори. Звъннах му. Нищо. Тогава просто….

20 януари 20..
Мило дневниче..сега излизам от болницата. На първи януари се нагълтах с хапчета и оставих предсмъртно писмо до него. Но преди това му пратих SMS, че се самоубивам.Е, той дошъл, аз не бях глътнала чак толкова много хапчета. Ама страшничко си беше. Сигурно ме е пренесъл на ръце до линейката. И е бил с мен.

5 февруари 20..
Сложих си нови профилни снимки във Фейсбук от партито на  Коледа. Смених си статуса, вече не съм просто обвързана, а омъжена за него. Нека всички видят с кого живее.
Обичам го много, но той даже и на това не реагира. Чакам неговото обаждане.

8 март 20..
Днес е 8 март. Чаках да ми се обади. Ама той и на 14 февруари не ми се обади. Затворил си е профила във Фейсбук, ама аз тагнах общите ни снимки от моя албум и те са  на неговата стена. Пак следя приятелките му. Много приятелки има. Ама аз на всичките съм им пратила по едно съобщение, че е мъжа ми, ако не вярват на профила ми, че съм омъжена за него.
Сменил си е телефона, имал нова работа. Ще го намеря. Няма да се отърве лесно от мен. Обичам го.

P.P. Всяка прилика  е напълно случайна.

14 март, 2012

Ladies' room или размисли за тоалетната

Почти винаги тръгвам с големи очаквания за театрална постановка и все по-рядко те се оправдават. За спектакъла Ladies' room реших да тръгна с малка кошница с очаквания, въпреки че в афиша грееше името на Дони. Почти нищо не знаех за британските драматурзи М.Невил и Дж. П. Хакълби.
Останах не просто очарована, а изключително впечатлена от представлението на казанлъшкия театър "Л.Кабакчиев".
Истини, които все едно може би знаем, бяха поднесени в изключителни атрактивни персонажи. Една сценографска тоалетна, точно подбрана музика и вечната тема за любовта. Краят е тъжен и възвисяващ. Защото все пак един човек умира точно на Нова година, единствената истински влюбена жена. И някак зрителите, които се смеехме на сцените с изневерите, пиперливите изрази, танците, онемяхме. Дони, един мъж-гей, в дамската тоалетна в незабравимото лирическо отстъпление сякаш попита цялата публика:"А днес хората умират ли от любов?" Илюзия ли е любовта?
Къде е истинската любов? А има ли я? Или всичко се губи в ежедневните предателства, интриги и омраза? Какви са мъжете, а жените? 50 или 100 струва една любов? А тя плаща ли се? И изобщо струва ли пари?
Този спектакъл не се разказва. Той се усеща и те кара да мислиш после за своя живот. За приятели си, приятелки си и хората, които искаш да обичаш. Както и за тези, които те предават.
Искам още много да напиша...за Ladies' room, но ще завърша отново с думите на Саша, героят на Дони -"Нека не превръщаме живота си в тоалетна ..."

10 март, 2012

Пролетен Ренесанс

И все пак...идва пролетта.
Пролетта е малко дете, което тича палаво и крачи смело в локвите.
Пролетта е самурай, който реже студените дни и мечът му огрява  и заслепява.
Пролетта е хулиган-художник, който шари навсякъде и разнася аромат на цветя.
Пролетта е поет, който твори песента на птичките.
Пролетта е фокусник, който вади не само зайчета на зелените поляни.
Пролетта е...всичко онова, което усещаш.
Смях!
Гъдел!
Нежност!
Топлина!
Слънце!
И дъжд от ...очите ми, за да видя дъгата в твоите.
Пролетта е....


02 март, 2012

Свободата да споделяш

За социалните мрежи, правото на коментара и истината в него....това е темата днес.Задавали ли сте си въпроса колко опасна за личния ви живот може да бъде една социална мрежа?
В последния месец няколко пъти се сблъсках с този проблем.И знаете ли какво се оказа...че голяма част от хората, които са там...ви следят с единствената мисъл да сътворят нещо гадничко на ваш гръб, да бръкнат и да извадят нелицеприятното, дори от най-безобидния пост или коментар.
И най-лошото  е, че го правят тайно, в гръб, а някои са дори и раздел "Приятели". И този смисъл да цитирам В.Петров:
Казва се приятел пръв,  
но защо е той такъв?
Затова че пръв 
полита в огъня да те спаси, 
пръв и без да се запита 
прав ли си или не си.
Пръв за теб леда пролазва, 
пръв за теб пролива кръв, 
ето затова се казва, 
че приятелят е пръв.
Псевдоприятелите във виртуалното пространство и непознатите ти доброжелатели са някъде там..в Туин Пийкс на злобата, чернилката и подлостта.