05 декември, 2012

Милост за нас, здравите!...


По случай 3 декември Международния ден на хората с увреждания фондация "Сила за живот" организира великолепен концерт с вход “Свободен” в ДМТ “К.Кисимов”.
Беше невероятно, емоционално и искрено: Кристиян Григоров (Крис), Катя Минчева, Илона Калчева, Петя Алексиева, Робърт Абрашев и др. вдъхновиха всички в залата. А залата беше почти празна.
Да, вярно е, че Община В. Търново подкрепи финансово проявата, но нямаше гости от местната власт, които да съпреживеят всичко, което се случи в рамките на час и половина.
Да, вън времето беше лошо, валеше, улиците бяха разкопани, но тези хора – участниците намериха сили и желание да дойдат от цяла България, не да празнуват, а да покажат, че в тях има сила за живот.
А публиката… да, да кои бяхме публика? Хора, които аплодираха талантите, хора, които носят в себе си чувството за милосърдие и вярата, че един СМС за “Българската Коледа” не прави съвестта по-чиста.
Участниците не бяха дошли за пари, те не търсеха своите пет минути звездна слава. Разбирате ли, те бяха като обикновените хора. Не им личеше да са с увреждания, не изглеждаха никак нещастни.
Нещастните останаха на топло – да гледат “Биг Брадър” или някой сълзлив турски сериал.
Да, това не беше чалга концерт, където силиконът прелива и се пее на плейбейк, където се мятат гюбеци и звучат мазни текстове за съкрушени мутреси и беемвета.
Като търновка знам , че търновската публика е консервативна и сдържана. Но тази вечер публиката бяха шепа пенсионери и 47 доброволци от Американски колеж Аркус. Те бяха там, не за да се покажат, а за да подкрепят тези невероятни млади хора. Без СМС-и, без пари , само с искрените си аплодисменти.
И излизайки навън си спомних за онова невероятно писмо на Маркес и колко малко трябва да човек, за да бъде щастлив.
Не е нужно да се търсят показни културни мероприятия, граничещи с кич и зрелища, просто е – нужно е да бъдем повече хора. Не само преди светлия празник Коледа, а всеки ден, всяка минута. Крайно време е да се спре с показни културни мероприятия, напомнящи на масовките от социализма. Време е за интеграция, за промяна. А за това трябва толкова малко…Един билет за надеждата, че можем да бъдем по-добри…
                                                                      /публикувано във в-к "Янтра Днес, 5.12.2012/

03 декември, 2012

Червените лачени обувки /Идея за коледен подарък/



“Те са секси, убийствено секси! Видът им вдъхновява за ледено студен коктейл на открит бар и нито една жена не може да устои на класическия им вид - червени, peep toe (с отворени пръсти), изящна извивка, много фин ток. Тази vintage находка е чисто новото ни попълнение в The Shop и ако ти си с номер 39, недей да се бавиш, защото са единствени.
D&G Dolce and Gabanna, 89 лв”
/онлайн обява/

Връщайки се мислено назад във времето, се сещам за моите червени лачени обувки. Ще кажете какво пък толкова? Обувки като обувки!
За тези, които са на и около моята възраст, ще бъде прозрачно ясно какво искам да разкажа, но нека започнем от самото начало.
По времето на управлението на Тодор Живков модата бе силно унифицирана. “Модна къща Валентина” и ЦНСМ бяха корифеите на фешън индустрията, другото бе соцмода на конвейр. Някакво еднотипно бозаво трико, бюрократични ризки и т.н. Аз почти не носех дрехи от конфекционни серии, защото и баба, и дядо бяха шивачи. Имахме донесени от благодарни клиенти огромни каталози “Некерман”, немски списания  “Бурда” и аз като разглезено момиченце бодвах първата ми се харесала  картинка и заявявах неотстъпчиво:”Искам това за утре!”. Намирах почти сходен плат и баба, и дядо смогваха да го докарат това мое капиталистическо хрумване почти едно към едно.
Определено се обличах без много, много да мисля, че магазините не дават възможност на всички други хора да бъдат така пряко задоволени като мен. А, и все пак родителите ми излизаха и в чужбина, така че имах и нещо чуждестранно.
Но за обувките не бе така. Имам нежен, изтънчен крак и да си намеря обувки бе цяло мъчение.Обикалях дни наред и опитвах какви ли не модели. Стоп! Да не въвеждам читателя в заблуждение. Това бяха черни, грозни, огромни като разплута лава обувки. На финото ми краче изглеждаха като два асфалтови камъка. Естествено, че за лятото пускаха и искрящо бели обувки, които мразех, заради този бял медицински цвят. Обувките бяха моята фикс идея. За чантите няма да говоря. И така, в реда на размисли да споменем и за онези полузабравени опашки. Да чакаш да си купиш нещо по-така. Да имаш позната продавачка, която да ти скрие нещо, особено някой чифт прекрасни чуждестранни обувки.
Все пак нека не ставаме злопаметни, имаше и внос от другите соцстрани. Но пък аз хич не обичам такива истории-подмазвачески. Нещо с връзки. Принципът на Дао: “Ако искаш нещо, трябва да дадеш” в  изкривен вариант ала социализъм развит.Но поне поддържах свежа информация какво, къде и кога ще има по магазините.
И така един прекрасен юлски ден, разбрах, че в магазин “Славяни”, в центъра на града, ще получават вносни обувки. А наближаваше рождения ми ден. И взех решението- на всяка цена да си купя обувки.
Взех си един ден отпуска. И рано-рано се строих пред магазина. Но не бях първата, защото имаше поне още 120 ентусиазирани другарки, които чинно чакаха да отворят вратата в 9.00 ч. Сутринта слънцето леко затопляше асфалта, но постепенно горещият юлски ден ни покри с жега и пот.
Всяка другарка се буташе напред, опитваше се да измести другата и да влезе първа. Стана девет. Вратите стояха затворени като в крепост. А обсадата отвън ставаше все по-гласовита. Отдавна не бяхме 120, а около 250 леко свирепи жени, чакащи за обувки.
Гледка, достойна за филм на ужасите. Много по-късно видях такива тълпи в САЩ в черния петък, но това е съвсем друга история.
И неочаквано към 10 часа вратата се отвори и едно мощно цунами от женски тела се опита да влезе бойно. Притисната отвсякъде, смачкана, с изкривени дрехи….влетях и…право към щанда за обувки. Тогава видях  МОИТЕ ЧЕРВЕНИ ОБУВКИ.
Там зад продавачката. С остри муцунки, малка червена роза отпред и висок ток. След 45 минутно домогване до щанда успях да взема да премеря. Права като щъркел, балансирайки на един крак, пробвах. Как взех втората обувка не помня. Платих и излязох към 12 часа отвън.
Щастлива. Усмихната и горда. С моите червени лачени обувки.
Прибрах ги с кутията и реших да ги обуя при първия официален повод. За рождения си ден, разбира се. Какво се случи? Това бяха най-неудобните обувки в живота ми. Краката ми плачеха в тях. Те бяха колкото красиви отвън, толкова и бодливи, когато ги обух. Носих ги само два или три пъти. И ги прибрах. Повече не ги обух.
Е,  ще попита читателят накрая:”Какво стана с червените лачени обувки?”
Стояха и дочакаха Милениума. Загънати в остарял вестник “Народна младеж”. Когато отворих старата мукавена кутия,  те вече се бяха напукали. Като кората на узрял нар. Но все пак бяха красиви. Страхотно красиви. И ги погледнах с очите на другарката от социализма. Но само в първите 30 секунди. После, нали вече бях завършила реклама, си спомних  лекцията за “Семиотика на цвета в рекламата на Мони Алмалех.
Червеното е на мода, а червените обувки още повече. Когато червената обувка, червената рокля, червената чанта са заедно, имат сексуално-порнографска семантика. Затова при възстановяване на снимките на световно известния сериал "Сексът и градът" информациите в медиите вървят със снимка и  история: "Кучката се завърна в града. В червено, раздухващи персонажа Саманта, имиджа на сериала и на изпълнителката. Саманта и Сексът. Горещата, непослушна, секси, палава Саманта от "Сексът и градът" се появи на снимачната площадка на игралната версия на култовия филм. Ослепителна. И в червено.
И тогава разбрах, че точно в това е бил моят подсъзнателен чисто женски бунт срещу сивото и реда в соцреалността: да притежавам  червените лачени обувки. Защото едва ли съм знаела тогава нещо за червения цвят - като желание да бъдеш различен, да излъчваш чувствеността на жена, която иска да бъде винаги първа в очите на мъжа. Да бъдеш винаги секси и да си черешката на сладоледа, събирайки завистливи женски погледи. Червеното винаги е на мода, за червеното няма граници.
Спомня ли си някой от вас така силно да е мечтал за червени лачени обувки? Като мен?

17 октомври, 2012

ZEOLIT-C

Едва ли има по недоверчиво същество от българина. Той вечно се съмнява, иска, но не винаги може да заяви, че е прав. Разглеждайки истините и лъжите за зеолита, какво се оказва в крайна сметка. Зеолитът не е панацея. Но зеолитът е природна инвестиция за добро здраве.Лошото е, че хората злоупотребяват с болката и тревогата, твърдейки че продават едно, а в действителност това изобщо не е същото.
Да поговорим за зеолита и ZEOLIT-C. 
ZEOLIT-C не дава обещания. Той не е дългоочакваната панацея. Продуктът е сертифициран, за разлика от много други, които просто имат претенция за това. Има нетоксична и ергономична опаковка, която е вакууимирана с лента при отваряне. И най-важното - той е прахообразен. Свойствата му многократно се повишават при взаимодействие с водата, когато е на прах.
 ZEOLIT-C е провокация най-вече към младите хора, които забързани в ежедневието, не винаги обръщат внимание на храната, която консумират.
ZEOLIT-C е помощ за хората, които искат да живеят здравословно и да се справят с предизвикателствата на замърсената околна среда.www.zeolit-c.com
Две лъжички дневно ZEOLIT-C - енергийна напитка от природата, която всеки може да си позволи.

01 октомври, 2012

Темида винаги е с вързани очи


Темида винаги е с вързани очи? Защо ли? По правило -  за да бъде безпристрастна, а според мен – защото отдавна или никога не е искала да вижда грозната истина. Темида ли – коя беше тази?
Ориана Фалачи ли – коя беше и тази?
Да си поговорим днес за конкурсите. Събеседниците са виртуални. Те никога не биха дошли на среща с мен. Сигурно защото просто ще мълчат възмутено от това, което ще кажа днес.
Конкурс е мръсна дума. Отдавна конкурс означава друго. Помня моя първи конкурс за асистент в университета. Бях само на 22 с диплома 6.000 и вярата, че мога. Е, не ми достигнаха 0.25 стотни за интервюто, защото трябваше да остане само ТОЙ, техният избран предварително ФАВОРИТ.
И колко съм била наивна да питам уважаемия професор какво не ми стига. Помня до ден днешен отговора му:”Моето момиче, от първи път не се става асистент!” Е, аз така и не повторих, но не спрях да се явявам на конкурси, в които всеки искаше, обещаваше, но най-често, с течение на времето, проумях, че конкурсът обикновено е за протежирано лице. И че просто съм параван.
ПАРАВАН с перфектна концепция, отлична визия, няколко дипломи, доста, мама казва, че мога да тапицирам една стена у дома.
Ей, вие, които сте парашутисти, които морално сядате на обявеното законно, а всъщност за ВАС, място, спите ли спокойно нощем?
А как възпитавате децата си?
А как бихте се чувствали, ако знаехте, че вие сте ПАРАВАНА при конкурса?
А, не, това не става. Вие никога няма да се паравани. Просто смелостта да си параван не е за всеки.
Днес си мисля, че да се явиш на конкурс трябва да си Дон Кихот. Защото: “Истината, Санчо, е на върха на копието!” А днес изобщо можеш ли да размахаш копие и то с гола истина отгоре?
Санчовците са парашутистите. Те знаят истината за Дон Кихот, но …какво от това.
Днес исках да видя какво има под превръзката на Темида. Надигнах лентата и онемях.
Тя нямаше очи.
Отдавна Темида е сляпа. Но защо ли й бе превръзка на очите?
Защото тя отдава е знаела истината. А аз и много други като мен, които продължават да вярват, че конкурс не е мръсна дума, са били наивници.
Хей, вие с големите кресла, с “честно” спечелените конкурси, не се сърдете. Нали и вие знаехте, че истината е такава – Темида отдавна е сляпа.
А и защо й са очи….

04 септември, 2012

Бързай бавно



Ако мисълта за даден човек никога не изчезва от съзнанието ви, знайте, че той ви обича. Ако и вие не изчезвате от съзнанието му, и двамата се обичате.
Петър Дънов

 
 [14.10.2011 г.]

Алекси: Здравей и тук!
Тея: ООО...Ха ха, а аз ти пиша приказката…..за “Чопърчо”.
Алекси: Да, ще ми е интересно.
Тея: Като Шехерезада.  За 1001 нощи.
Алекси: Хитро.
Тея: Защо...не те ли провокира???
Алекси: Напротив! Та какво става след бобеното ин витро със стоте попадения?
Тея: Така че....си  лежим и си казваме мъжки имена....за 100 момченца.
Това е сладко, защото можем и да поспорим.... За един месец ще ги измислим. И на 101-то ще кажемова е Чопърчо...Защото ни чака още едно предизвикателство...Мъжът сложил също 101 овесени семена в конюшнята и се излюпили 101 кончета.
Алекси: Това ми прилича на дълъг сексуален меден месец! Ха ха
Тея: Че трябва другия месец да мислим за конски имена. 

[20.10.2011 г.]

Тея : Знаеш ли кое е най-важното в живота? Да имаш мигове, когато спираш времето. И ти се струва, че не са минали три минути...а са цели часове...
Алекси: Мммда, имам такива мигове, и те ти дават усещането, че точно тях си чакал и за тях си струва да живееш, и да се постигаш нещо.
Тея: И да общуваш с партньора си, но не само от рода на...”Какво има в хладилника, напазарува ли, сложи ли ми ракията на масата, защо не ми е изгладена ризата?” Т.е...малко да надмогнеш битовизма. Точно така е...Радвам се, че ме разбираш..иначе може да звуча смешно.
Алекси: Не, не звучиш никак смешно!
Тея: Просто човек се затлачва в някакво ежедневие...и става робот!
Алекси: Много ми е трудно понякога да обясня такива неща на някого, имам чувството, че съм извънземен.
Тея: Да, и си мислят: “И кво се прайш на интересен….” Нали??? Хапване, чалгийка, тъпи филми..
Алекси: Лафове, за пари, за коли, за апартаменти
Тея: В този план, в който с теб си споделям..е рядкост
Алекси: Някакси го надмогнах това, като останах сам, си дадох сметка кое е значимото за мен.
Тея: Така е...самотата дава свободата да осмислиш. Нещото в теб!
Алекси: Ами да, започнах да се занимавам с неща, с които отдавна не бях, все не оставаше време, да имам време за себе си.
Тея: Да, но не си станал съвършеният егоист.
Алекси: Започнах да се вслушвам в себе си, какво аз искам, а не "какво трябва".
Тея: И ти е лекично отвътре. Нали???
Алекси: Не, тук не става дума за егоизъм, а за себеопознаване, звучи смешно, но аз се опознах на 37 години, е пак е нещо, някои и до смъртта си не се познават. Започнах да изпитвам удоволствие да откривам нови неща за себе си, за възможностите си.
Тея: И сега не се ли усещаш малко странно и не на място понякога? Неразбран, объркващ представите на хората...
Алекси: Да, но не ме интересува! Но имам проблем, трудно намирам човек, жена, която да е на същата вълна, повечето са обсебени от мисли за оцеляване, пари и т.н.
Тея: О, да. Жените са станали..комерсиални кучки в търсене на мъжа с пари...
Алекси: Наистина обърквам хората - безкрайно съм откровен и това ги потиска, и очакват някакво незаслужено съжаление от мен, което аз не намирам повод да им давам. Не разбират, че човек трябва да е отговорен за постъпките си и да си вземе живота в своите собствени ръце, и да прави нещо, не само да се оплаква от всички и всичко.
Тея: Което е адски унизително
Алекси: И не само за пари!
Тея: И дрехи, и желания...
Алекси: Да оставим парите, в момента, в който отношенията опрат до леглото, е тогава става много интересно”. Комплекси, страхове, потиснати желания, срам, смут, а иначе сме със самочувствие и само прагматични мисли, и ограничения - никакво отпускане, отдаване, нежност, топлина - именно секс, а не любов! Празни са отвътре повечето хора, изпразнени от съдържание и смисъл, звучи грубо, но е факт.
Тея: При секса енергията трябва да е хармонично, преливащо се нещо, което би трябвало да те зарежда, както и ти да даваш. Сериозна съм. Харесвам душата ти.
Алекси: По принцип мъжката енергия е тази, която трябва да се отдаде, жената да я приеме и трансформира, но да стане това и двамата трябва да са на тази вълна, иначе нищо не става, възвратно-постъпателни движения във влажна среда.
Тея: Така е...но мъжът и приема от жената.
Арекси: Приема, но не трансформира.
Тея: Балансът е много сложно нещо...кой кого...и как...женската енергия е топла....мъжът като че ли няма нужда от нея. Само мога да те помоля за нещо...дай ми време...
Алекси: За???
Mira: Емоционално спокойствие. Разговори...и искам..как да го кажа…Да общувам с теб…Бързай бавно! Да изпитвам мига на усещането с теб!
Алекси: Разбира се, така или иначе няма да започнем от секса, спокойно!
Тея: Всичко си има своя траектория, която зависи от нас.
Алекси: Така е! Нека нещата следват своя собствен път!
Тея: Въпросът е....да продължавам да си го усещам това и другото в мен...към теб...което си ме драска отвътре
Алекси: Призна ли си!?!
Тея: Не се казва любопитство...По-скоро - откровение!


 [17.11.2011 г.]

Алекси: Добър ден! Тук ли си?
Тея: Да, съкровище.Видях те! Радвам се, че се появи!
Как си...Целувка може ли? Много си бърз...Появи се и изчезна, докато ти пиша...Нещо хубаво без да прекалявам...нали може?
Защото мисля за теб....в онова време, когато си сам с мислите като сега.
След като бяхме заедно имам много по-пълноценна визия за теб....и  желания...ако не те стряскат всичките… Не знам кое е правилното...Но е така хубаво с теб!

[01.01.2012 г.]

Тея: Да ти призная-имах го усещането още преди да те пипна....или преди да те целуна...но когато се случи...разбрах че това е било само един процент от предполагаемото усещане за теб и.. всичко...просто е съвършено.
Алекси: Притесняваш ме, нямам това самочувствие, явно е някаква химия помежду ни.
Тея: Аз също нямам това самочувствие...Но с теб е...като в приказките. Не искам да те притеснявам...по никакъв начин.
Алекси: Радвам се, това, което мисля, ти го казваш....
Тея: Споделям…Винаги съм била толкова откровена с теб. Съвсем синхронно е, естествено...и взаимно най-вече.
Алекси: Знам, че не става дума само за това! Вълшебно е!
Тея: Нещата са такива, каквито ние ги усещаме...не ме интересува мнението на никой...
Само твоето!
Алекси: Ха ха, така е!
Алекси: Слънце, изчезвам за 30 мин!
Тея: Изчезвай, кукуряче….

19 юли, 2012

Той и ..тя


Той стоеше и поглеждаше нетърпеливо към огромния часовник, защото имаше среща. Огромните стрелки едвам помръдваха. А така му се искаше тя да беше вече дошла. Затвори очи и се опита да си я припомни. Зара, неговата прекрасна любима. Дълги руси коси, огромни и замечтани очи и стройна фигура, която се появяваше като пролетния вятър. Изпита възбуда при спомена за безкрайно дългите й крака, които обичаше да усеща около себе си. Помнеше подскачащата й походка и гласа й…О, този глас…копнееше да го чуе. Нейното леко и загадъчно Р, което навяваше горещи мисли. Вече цяла седмица се чудеше къде ходи. С тези нейните командировки. Чак ги намрази.
Пристъпи леко напред. Не беше много топло. Мартенско време. Снегът все още се топеше, но зелената тревичка вече се подаваше като рядка мъжка брада по моравите. Отново се унесе в спомени и дори забрави за часовника отсреща.
Спомни си първата им среща преди две години. Малко неочаквана, но помнеше как ласкавите й ръце нежно го докоснаха по шията и първият й плах допир до тялото си. Потръпна от удоволствие. И още нещо-ароматът й. Да, тя винаги ухаеше на канела и джинджифил. И на още нещо, което той и така не разбра.
Отново погледна часовника. Май закъсняваше, а винаги беше точна. Може би нямаше да дойде. Отново нервно запристъпя от крак на крак. Подухна лек смразяващ вятър, който го накара да потръпне.
И точно когато бе загубил надеждата, че тя ще се появи…усети леко движение. Обърна глава и я видя. Високи кожени ботуши, брич панталон и късо кожено яке. Изглеждаше като излязла от модно списание. Държеше ръкавиците си в лявата ръка. Той изцвили от удоволствие.
Ти си СТРАХОТНА.... се чу от към търбуха на коня, последвано този път от мощно изцвилване...После дебелите му бърни се заопитваха да направят нещо като целувка..Дори и Той, Конят, съзнаваше колко е красива  онази, която щеше да го яхне, и което яхване той с радост и любов приемаше.
За него нищо друго нямаше значение. В безвремието на очакване само миговете за ласкавите думи, за нежните погалвания го караха да се чувства щастлив. А споменът за нейното яхнало го тяло, придаваше някакъв неопределим смисъл на многото самотни часове в конюшнята на живота.
Колкото и да го смятаха за немислеща твар, поведението му винаги издаваше, че не е безразличен. Че и след неопределен брой дни на безмълвие, всичко между него и обяздващата го ездачка оставше непроменимо от онова, което хората наричаха време. Времето не изтрива паметта. Паметта изтрива времето. Докато я има, ще има и любов, изпълнена с еротични копнения и усещане за взаимност.
В изблик на желание, докато се радваше на усещането за страстно вкопчените бедра на своята русокоска, конят успя да изкаже  и едно безмълвно ... “Обичам те”, което прозвуча толкова искрено. Тя отново го погали с върха на пръстите си и времето спря.
После, почувствувал топлото й , закръглено  дупе, конят се понесе в галопа на своето усещане. Във вихъра на еротична слятост с онази, която го чувстваше за свой, а той нея за своя.
Отново бе дошъл мигът на живеене - той за нея, тя за него. Празните и безмълвни часове и дни бяха изчезнали. Беше дошъл отново мигът на сливането, заради който ни има.
Ехото на копнежа сякаш продължаваше да ехти в ушите и на двамата. И никакъв вятър, или безмълвие не можеха да го заглушат.
                                                           

.. 


13 юли, 2012

ПЕТЪК 13 ОТНОВО

Оказва се, че изненадите не свършват днес. Бг татко ме сюрпризира така...
http://bgtatko.bg/17492/i-nagradata-na-publikata-v-konkursa-ero-2012-otiva-pri/


И наградата на публиката в конкурса “Еро 2012″ отива при…

… Мира Петърчева за разказа “Тя и… той”!
В посочения срок – до 24:00 часа в четвъртък, 12 юли – разказът й успя да събере най-много харесвания във “Фейсбук” – 46.
Мира Петърчева получава бутилка специална ракия от дълбоките резерви на изба „Магура”




14 юни, 2012

Лунна захар

Тичам във нощта
По дръжката на сребърна лъжичка,
хлъзгава,
дъга със капки от кафе.
Да стигна устните ти
с лунна захар.

07 май, 2012

CAS блог


Да започнеш да водиш собствен блог е предизвикателство, а когато е част от обучението ти, се превръща и в малко досадна работа. Особено ако касае период от две години. И ако има да отразяваш толкова много събития.
Това са дневниците на на моите IB принцеси. Искам да кажа в края на тяхното обучение, че цялото мъркане, сърдити разговори, безброй писма във Фейсбук, напомняния, оплаквания и още какво ли не, си струваха.
Защото нещата, които са споделени в блоговете, си заслужават.
Защото някои от тях са били повече от страхотни като изживяване и реализация.
Искам тези блогове да останат не само като добра практика за  IB School, но и да са наши общи спомени, които след години ще ни върнат във времето, когато не просто се обичахме "сериозно", но и бяхме толкова усмихнати и понякога недоволни от това, което искам Аз и правите Вие.
Лично аз бих се радвала да продължите да пишете в блоговете си, защото да имаш блог е предизвикателство и начин да разкриваш своето непрекъснато променящо се Аз!

Мирела
Кристина
Христина
Мартина
Радослава
Лора     



26 април, 2012

Европейски ден за солидарност между поколенията

"Остаряваме бавно, неусетно дори"...се пее в една известна българска песен. В Дом за стари хора "Венета Ботева" хората са толкова млади по душа. На 26 април с колежаните бяхме за пореден път там и усетихме, че хората там имат нужда от внимание, топлина и думи на обич. Може би в монотонния им начин на живот ние идваме като малък тайфун, изпълнен с усмивки, настроение и носим изненада. 
Те също ни изненадаха със своя позитивизъм, майсторските пана от цветни конци  и песните, които спонтанно ни запяха.
После си тръгваме, става ни малко много тъжно, защото ги оставяме сами, но си казваме, че скоро пак ще бъдем при тях и отново ще споделим усмивки с тях.

14 април, 2012

Великден

Великден е! Да забравим лошото, омразата, гордостта, обидите. Да бъдем по-добри от днес! Да запалим свещичка за вярата в душата си! Да се прекръстим с надежда, че доброто е с нас!
Христос возкресе!

10 април, 2012

Да вървиш по конец


“Ключът към промяната е да се отървеш от страха”
Розан Кеш

В желанието си да бъда изящна, всеки ден се опитвам да стъпвам като във филмите. Брадичката леко нагоре, погледът вперен напред, ръцете балансирано да се поклащат, а краката да правят нежни пируети. Но, уви! Българските тротоари са като лунни кратери. Изтъркано звучи, но е така. Обувките ти пропадат в ронещата се плоча, забиват се в пясъка, опитват се да преплуват поредната локва…Историята се повтаря. Всеки ден. Едно и също. Усещам, че вървейки, по-скоро наподобявам на тромав пингвин, който се крепи между две заледени плочи. Трудно е, оказва се, че това е почти невъзможна мисия.
Започнах да чета статии. Такива в интернет - как да оправим походката си. За манекенки, за спортисти, за циркови артисти. И нищо. Прехвърлих  различни статии и започнах да се обезкуражавам.
Задълбочих се в спортните упражнения. Вдигах томове на главата си, най-често от Иван Вазов, за да вървя с изправена глава и да се отърва от досадния навик да гледам долу в краката си. Нищо. Само вратът ме заболя. Вазов се оказа не само досаден като автор, но и неудобен за носене. След тези тренировки се питах как го правят онези жени с огромните делви на главите си, които носят вода без да я разливат.
Цялата ми ентусиазирана програма в крайна сметка се оказа едно фиаско. Обувките ми продължаваха да страдат. Вечер тъжно гледах изкривените токчета, олющените муцунки, драскотините по тях. Не исках да си мисля за това колко пари бях вложила. Не че не беше важно.
Тогава една нощ сънувах, че вървя по конец. Нежно се плъзгах по синкавата нишка, която висеше над огромна пропаст, подскачах, опитвах се да се спъна, но краката ми сами тичаха и не искаха да спрат. А конецът нямаше край.  Така и се събудих. С мисълта за този странен синкав конец.
Но през деня отново изпаднах в кризата на дупките и небалансираното ходене. Обувките ми навярно плачеха от ужаса на тормоза, на който бяха подложени отново. Точно този ден ми се наложи два пъти да се разходя напред назад по калдаръмите на стария град.
Нищо не се случваше. Продължавах да ходя на фитнес, да чета статии, но промяна нямаше. И тогава се случи онова странно нещо, което аз просто нарекох ПАДЕНИЕ.
Него ден бързах както винаги, а тротоарите сякаш се бяха наговорили точно днес с всяка своя дупка да ме карат да се чувствам още по-беззащитна. А и бях с новите си червени обувки. Мразя червените обувки. Винаги си мисля, че с обувки в червено, краката ми изглеждат патешки. Но пък тези бяха толкова красиви, най-вече нежната каишка около фините ми глезени. И двете ми ръце бяха заети - в едната стисках папките с отчетите, а в другата - дамската си чанта, която приличаше по-скоро на огромен сак. Все си купувам големи чанти. Като че ли искам да събера в тях разпилените си мисли. И не помня как, но се чу едно: Хряс….и токчето ми се счупи в поредната разбита тротоарна плоча. Опитах се да се задържа, но полетях. Отворих очи. От нивото на тротоара  светът изглеждаше различен. Две лъснати мъжки обувки бяха паркирали пред носа ми, придвижвайки поглед нагоре, видях как една мъжка вратовръзка се плези в лицето ми. Не помръднах. Осъзнавах че приличам на марионетка без кукловод, а краката ми са в някаква абстрактна поза от картина на Дали.
- Мога ли да Ви помогна?-чух някак отгоре. Някой да пита.
- Да…- промърморих на лъснатите обувки. И се огледах в тях.
- Аз съм Георги, приятно ми е!? – и две яки ръце ме вдигнаха от безвремието на тротоара.
Усмихнах се малко глупаво. Бях си забравила името.
Чантата ми разпиляна зееше долу, а папките бяха се напоили в локвата като прогизнал памперс. Погледнах към краката си. Бяха здрави. А дънките ми бяха възкални.
Мъжът вече събираше женските ми истории в чантата. Реших и аз да се наведа. Но левият ми крак с пречупения червен ток отказа. Изохках.
Много мило и внимателно Георги ми каза:
-Моля, недейте! – и започна да събира всичко. Почувствах се неудобно. Замънках някакви извинения и точно тогава усетих как политам. Висях във въздуха. Той беше ме метнал на рамото си и ме носеше. Затворих очи. Тогава разбрах какво е да вървиш по конец. Бе същото  като в съня ми. Плавно, нежно и безпрепятствено вървях по конец. Затворих очи. Сънят ми се сбъдваше – аз вървях по конец. Усещах как плавно стъпвах във въздуха въпреки болките в крака си. Докато стигнахме до колата му.
След ПАДЕНЕТО и реалното усещане да вървя по конец, не се стряскам от дупките по тротоарите. Не изпитвам притеснения нито за себе си, нито за обувките си. Не се страхувам как изглеждам. Или дали брадичката ми е вирната като във филмите. Обувките ми се усмихват дори, когато са одраскани.
Обичам Георги. Живея с него. Страховете ми се оказаха просто един възел, който любовта разплете и вече вървя по конец. 

09 април, 2012

Великден в душите ни

Весели Великденски празници!
Наближава времето, когато боядисваме яйца и творим малки сфери от изящна красота. Но преди това трябва да помислим и за великденската декорация.
Това са моите великденски порцеланови фантазии, които могат да накарат всяка трапеза да заблести в пролетни багри.
Постарайте се на този специален празник да направите нещо, което ви доставя радост. Което може да споделите с околните, за да почувствате животворната сила на Възкресението.

02 април, 2012

Полет



  • Когато не спиш, 
  • душата ми гола, 
  • свети като ангел без криле?!?


Крилете лежат съблечени от страстта ни,
а ти усмихнато галиш гърба ми....

    • Няма нужда от криле,
    за да  летим двама в нощта.