05 ноември, 2013

ПРИКАЗКИТЕ ОСТАВЕТЕ МЕ НА-МИРА

Приказките започна да пиша точно един ден преди Благовещение. Няма нищо случайно в това.
Те са спомени и сънища, минало и бъдеще, а настоящето е в мигът на читателското прозрение.
Човек не усеща настоящия момент, той живее в света на отминалото и очакваното.
Така че, любезни ми читателю, ако искаш да си припомниш нещо старо, от детството или нещо  отминало от живота ти , а и дори да се потопиш в желанието на фантазиите на сънищата си, просто  не чети подред. Хвани тази скромна книга, пълна с желание да бъдем по-добри и да имаме мечти за нещо по-красиво и възвишено, прочети тази приказка, която първо си отгърнал, и се усмихни.
Защото дори и самото заглавие е реалност и фикция. Моят свят - светът на Мира е този, но нека този мой свят, стане и ваш, когато си почивате от злободневието, нека бъдете оставени На - Мира.
И не на последно място- те са провокирани от една прекрасна книга на Луиз Хей “Промени живота си”/365 вдъхновяващи мисли/. Малките неща, изпълнени с позитивизъм, наистина променят живота ни.
                                                                                                            От автора


Жълтата пижамка

Тази вечер ще чуете приказката за жълтата пижамка, която никога не спирала да се чорли. Ти имаш ли си жълта пижамка?
Тогава слушай.
Понякога топлината не стига и в най-дебелата дреха. Мерино, памук или кой знае какво синтетично влакно обличаш, но тялото трепери като дрогирано.
Най-важно в случая да имаш жълта пижамка.Широка, пухкава, цялата в бодлички от топъл мъх, които те покриват и сънуваш..
Пустинята..зной..камили..
Слънце….море….топъл пясък…
Медена питка….пчелички…сладко по устните си…
Узряла круша…златни листа…огън…
Свещ…луна….жълто захарно петле…
Тиква на фурна…крем карамел…портокалов сок…
И тялото ти…се стопля, а сънищата ти препускат, обвити от жълтата пижамка.

Ти имаш ли си жълта пижамка?

26 септември, 2013

Професионалистът

Ники цяла нощ не спа. Мимeто от 9 б клас не го поглеждаше. А той така искаше да му бъде гадже. Мимeто….ехаааа.  Мъничка, русичка и с чипо носле. Ники мразеше и ненавиждаше момичетата тип Златки. С големи балкони, агресивно намазани, търсещи само кой е с повече кинти и къде да бръмнат вечерта.
Ники беше IT човек. Обичаше високите технологии, не слушаше чалга, боготвореше рока и почти не ходеше по дискотеки. И сега как да впечатли Мимето. А и оня Явор, от 11 б все я обгрижваше, я кафенце, а и количка й носеше.
Ники започна да мисли – Коледа мина, Св. Валентин и далече, а 8-ми март още по-далече…
Тогава реши – трябва да я смае. Жестоко ! Трябваше да смае не само нея, но и цялото училище. Даже и директорката, която въпреки че приличаше на угоена котка от порода персийска заспала, правеше свирепи гонки за всички нарушители на реда в школото.
Месец януари се оказа зловещо студен. Снегът трупаше ли трупаше и пътищата  приличаха на улеи за бобслей. Хората сутрин вървяха като разкрачени хлебарки по замръзналите улици. Но това изобщо не смути Ники.
Всяка сутрин той грижливо обличаше униформата – строг черен костюм, синя вратовръзка със златен кант и бяла риза. Мразеше всичко униформено. Но неговото елитно училище даваше мило и драго за тези униформи. Тази сутрин Ники се усмихна на униформата си в гардероба. Повика такси. Не че имаше много пари, но…ситуацията го налагаше.
Пред училището бе ужасно хлъзгаво. И толкова студено. Погледна надолу – краката му бяха посинели от студ. Чехлите за баня едвам се крепяха на ходилата му. Все едно бе на ски. Много трудно стигна до аварийния вход. Наясно бе, че охраната няма да го пусне в този вид: по хавлия и джапанки. Ники се позасмя вътрешно. Много трудно намери точно този десен хавлия. Оранжева с черни маймунки на зелени палми, които се плезеха с червени езичета. Пълен кич! Никога не би си купил подобна дивотия, но пък заради идеята си заслужаваше.
Вратата се оказа затворена. А навън бе толкова смразяващо студено. В този съдбовен момент той видя една от готвачките от училищния  стол в гръб. Започна да чука по стъклото. Тя се обърна. Ники започна да маха с ръце. Леля Надка отвори вратата. Ники влетя в коридора.
-Леле, моето момче! – каза леля Надка-Откъде идваш?
-Амммм – едвам можа да каже, защото облак топла пара изригна от устата му.
После смело вдигна качулката и тръгна към втория етаж.
Новината светкавично обиколи  цялото елитно учебно заведение. По коридорите го аплодираха всички ученици, няколко даскалици изплашено притичаха, чудейки се за какво е цялата тупурдия. Камерите по коридорите запечатаха звездния миг на Ники, както и олелията, която предизвика. Фестивалът в Кан изглеждаше като хумореска пред триумфалното шествие на Ники. Нищо че нямаше червен килим. След 7 минути охраната прекрати представлението. Но Ники бе щастлив. Мимето ръкопляскаше с останалите. Най-после го бе забелязала.
Ники на другия ден осъзна, че нещата са излезли от контрол, когато отиде с родителите си в кабинета на директорката. Този път тя приличаше на невъзмутимия Буда.Искаха да го изключат, заради непристойно поведение и уронване на престижа на училището. Почувства се толкова неразбран. Изобщо не посмя да обясни защо го е направил. Ники вече не помнеше колко пъти го попитаха “Защо?”. И директорката, и майка му и баща му. Родителите му бяха архитекти и съвсем не бяха като коне с капаци. Той се разбираше чудесно с тях. Но как да им каже, че е  влюбен. Как да им обясни, че не искал да уронва престижа на училището.
Майка му го заведе на психиатър, но и там Ники реши да мълчи. Психиатърът бе мил човечец като дядо Коледа, който бе повече от приятен. Но…Ники мълчеше. На седмия ден след произшествието с хавлията телефонът му звънна. Всъщност Ники бе болен и не ходеше на училище. От студа и стреса просто се бе поболял. Погледна мобилния. Непознат номер. Не вдигна, но после отново чу да звъни. Несигурно натисна бутона и онемя:
-Ники, Мария е! – чу от телефона. Как си? Мога ли да дойда да те видя? Цялото училище се тревожи за теб.
Ники изобщо не чуваше какво му говори Мимето. Той се почувства щастлив. Значи си е струвало, цялата тази безумна дивотия е имала ефект.
-Мария, добре съм. Но нещо съм болен…- каза като през сън.
-Ники, ние направихме подписка за теб и не искаме да те изключват!
-Така ли? Ама защо?
-Е, как така, ама …ти успя да направиш всичко това  и то съвсем сам…Това е нещо специално. Пълен пробив в универсалния ни правилник.
Ники искаше да изкрещи в телефона: ”Миме, влюбен съм в теб..Направих го, за да ме забележиш.”, но си замълча.
Мимето продължаваше да му обяснява, че се тревожи за него.
Тогава той внезапно я прекъсна и каза:
Миме, влюбен съм в теб!
Той чу как тя преглътна тежко и спря да говори.
-Чуваш ли ме? Искаш ли да отидем на кино?
Тогава Ники чу най-очакваното “Да”, което искаше. Вече не го интересуваше нищо. Затвори телефона, облече хавлията и се снима сам с нея пред огледалото.Маймунките се плезеха щастливо.
Година и половина по-късно, на абитуриентския си бал Ники разбра истината. Мимето му разказа една спестена истина. Разбира се, след като изпи половин чаша бяло вино.Защо не го изключиха, заради хавлиената авантюра, а само го наказаха с един дълъг изпитателен срок за поведение. Неговата класна, която той все критикуваше, литераторката, бе намерила в тетрадката му едно неизпратено писмо до Мимето. Тайната му е била разкрита от нея. Чак сега го разбра. Г-жа Иванова., която всички мислеха, че е ужасна сухарка, бе се трогнала от прекрасното му писмо. Тя бе извикала Мимето и бе й дала неизпратеното писмо. После двете бяха ходили при директорката и родителите му.
Ники се засмя и прегърна Мимето, която му бе дама на бала. А той мислеше, че е станало някакво чудо. Ники скочи и отиде при диджея, прошушна му нещо на ухото и седна. След 15 минути диджеят каза.
-Специален поздрав за най-добрата класна-г-жа Иванова от Никито и Мимето.
Прозвуча музика от филма “Професионалистът”. Ники стана и се поклони на  г-жа Иванова:
-Може ли да ви поканя на един танц?


11 март, 2013

Силиконова история


                                                       На Поли!
Ася работеше в един банков офис. На главната улица. От банката ги задължаваха да ходят с фирмено облекло – някакво жълто шалче и синьо сако. Ася не харесваше тази крещяща униформа, която с досада обличаше всеки ден. Работеше на гише обслужване кредити и цифрите понякога се завъртаха в примка, която леко я задушаваше в края на работния ден. Ако прибавим към това и поведението на някои граждани, които имаха да връщат пари, а бяха просрочили падежа – картинката ставаше още по-скучна и сива. Единственото хубаво беше, че заплатата бе доста над средната за страната. Ася стискаше зъби и все пак бе донякъде доволна, че имаше приемлива работа, нормален офис. Колегите й не бяха кой знае какви, но тя избягваше да общува с тях освен на професионални теми. За повечето банкови служители Ася изглеждаше малко надута и превзета, всъщност повечето жени й завиждаха заради стегнатата фигура, ослепителните зъби и звънкия смях.
Истината бе, че Ася не обичаше  своята работа. От малка пишеше и живееше в измислени светове. Нейните родители, прагматични и суховати хорица, я бяха насочили към банковата сфера. Но Ася продължаваше да пише. Имаше собствен блог, където споделяше своите писмени фантазии. От време на време участваше в някой литературен конкурс и така усещаше, че прави нещо за себе си.
Животът й се преобърна в мига, когато по мейл получи почти анонимно писмо, в която я канеха да пише за някакъв сайт.
Да, точно така започна тази неочаквана история. На 29 февруари Ася се прибра леко уморена вкъщи. Денят бе ужасен от сутринта. Лед, студ, падна на улицата и закъсня за работата. Шефът на клона я изгледа лошо, когато влезе цели 7 минути след началото на работния ден. Да не броим и чисто новия скъсан чорапогащник, който отдавна бе захвърлен в кошчето за хартия в офиса.
Ася отвори нетбука, реши да прегледа пощата си и там видя писмо от непознат подател. От някаква жена – Вики. Канеше я да пише за сайт за светски новини. Прекрасна изненада, каза си Ася. Сумата, за която трябваше да работи, бе скандално малка, но тя реши да приеме. Прегледа набързо сайта. Стори й се в повечко жълт, тя по принцип не харесваше този тип издания. Но написа едно твърдо ДА и КОГА ЗАПОЧВАМ?
Искаха по четири статии на ден, със снимки. Ася реши да пише само вечер след работа. И така започна всичко.Някаква странна вампирска история, която …но нека вървим по реда на нещата.
Красивата банкова служителка имаше приятел – Диян, с който се виждаха редовно.Той работеше като интериорен дизайнер и изкарваше добри пари. Общо взето свестен мъж, с добър доход, който тя уважаваше и ..това бе всичко. Излизаха редовно като по график, ходеха на театър или кино, а понякога и по магазините. Той имаше ужасно чувство за красивото, който бе в разрез с нейното екстравагантно мислене, и винаги й подаряваше толкова скучни работи, че тя се бе примирила с тях.
Ася реши да не му казва за своята нова работа. Тя се прибираше от офиса, изкъпваше се набързо и сядаше да разглежда фейсбук профили на известни личности и да преглежда сайтове за светски клюки. По някое време се сещаше да хапне нещо надве –натри.
Тя знаеше, че може да пише и то с някакво скрито чувство за тънка ирония, но статиите й нямаха почти никакви посещения. Оказа се, че сайтът се бори за рейтинг 10 000 посещения. След първата седмица гаджето й Диян забеляза, че тя е с тъмни кръгове под очите и директно я попита какво прави по цяла нощ. Или  направо се усъмни - да не би да му изневерява с друг.Ася измрънка, че има болки в стомаха. Но нищо не му призна. Всъщност той никога нямаше да разбере, нали пишеше под псевдоним! Каролина! Но историята, която обърка добре подредения живот на Ася, ставаше все по-странна. Оказа се, че за да прави рейтинг на въпросния сайт, тя трябва просто да пише за фолк певици.
Ох, Ася въздъхна дълбоко, когато разбра тази велика и грандиозна истина.Точно за тях ли? Не обичаше тази музика. Не харесваше изпълнителите. И по-точно силиконовите хубавици. Но…на война…като на война. Започна да следи фолк гърлите и техните изцепки …Признанието не закъсня. Техните огромни силиконови кълбета и патешки устни се оказаха супер рейтингови за клюкарските истории… Първата й статия за лявото зърно на Андрея стигна 3 233 посещения само за 3 часа, а снимковият материал за липсата на бельо на Галена на концерта на Пайнер взриви сайта. Ася се почувства щастлива.Справям се, помисли си тя. Но времето почна да не й стига. Вече няколко пъти отказа на Диян да излиза с него, лъжейки, че има извънредна работа в банковия офис. Започна да сънува кошмари в малкото часове, когато можеше да дремне. Някои нощи фантазираше, че има три силиконови гърди, които не може да побере в тясното банково сако, друг път изпадаше в делириумни сънища, подобни на картините на Салвадор Дали, където полуголи фолкаджийки се прегръщаха с лебеди или яздеха тигри в ледено море. Загуби всякакъв апетит.
Спря да се гримира, после да си прави прическа. Колегите в офиса започнаха да я гледат странно, докато един ден забрави да си облече униформата за банката. Тогава я викна шефа й и й се скара. На фона на тирадата му, тя се подсмихна, защото се сети за последната снимка на Малина и новото й гадже. Тогава той кресна:
-Какво се хилиш? Уволнена си!
Ася наведе глава и излезе от кабинета му. Седна на бюрото си. Замисли се. Вече 3 месеца живееше в свят на силикон, чалга песни, скандали, големи деколтета и жълто. Погледна се в огледалото.Изглеждаше ужасно. Чудеше се какво да прави. Може би трябваше да сподели с Диян своето уволнение. Набра телефона му.  Но той изобщо не вдигна.
Реши да се прибере вкъщи. Нали бе уволнена. Метна черното си сако и тръгна пеша. Ася осъзна, че пролетта бе отминала без да я забележи.Навсякъде всичко бе зелено и цветно, а тя бе някак сивкава и изцапана в жълто от главата до петите. Реши да пресече и …после нищо не помнеше. Когато отвори очи, усети че някой я притиска до себе си. Ухаеше на мъжки парфюм.
- Събуди се, хей? – чу страхотен мъжки глас, който я дърпаше лекичко за косата.
Тя отвори едното си око, после страхливо другото. Беше в болницата и чичо доктор нежно й говореше. Тя се разплака. После разбра, че я е блъснал един мотоциклетист, защото тръгнала да пресича на жълт светофар. Едно комоцио я бе вкарало в болницата. Плюс счупена ръка. Там се запозна със Стани, ортопедът, който гипсира дясната й ръка. И да искаше Ася не можеше да пише, после тя му разказа всичко, когато той я закара у тях. Той дълго се смя на нейната история и накрая я попита колко пари е изкарала. Тогава тя се сети, че не беше си поглеждала банковата сметка, която бе дала за превод. Десет дена по-късно, когато видя сумата, Ася не повярва на очите си – 31 лева за 3 месеца къртовски труд. Направо за клюкарски сайт! Стани, ортопедът, обърна всичко на шега. Тя изтегли парите и му купи един абстрактен бонсай. През цялото време той се грижеше за нея и тя усети вътрешно, че го обича. Осъзна, че животът може да бъде страшно различен, когато до теб има мъж, който те разбира, усмихва и споделяш всичко с него. Дори и собствените си глупави постъпки.
Ася записа второ висше образование – Масови комуникации, защото разбра  , че няма сили да се върне в банковата система. Девет месеца по-късно осъзна, че иска да каже на Стани, че не може да живее без него, но той я изпревари, когато й подари пръстен от силикон, на който пишеше “Омъжи се за мен?” 

07 февруари, 2013

Следобедът, който промени живота на Стефан Петков


Разказът е написан съвместно с Бисера Дживдерова, на принципа 3 през 3 изречения. Бисе, благодаря ти за щурото изпълнение.
       
Стефан Петков скоро навърши 42 години. Това нито го радваше, нито го натъжаваше. Въпреки, че беше ерген животът му течеше в строги релси. В 8.30 ч. прекрачваше прага на малката фирма, в която работеше. Поправяше часовниците, които му бяха определени. Точно в 12 ч. си изваждаше двата сандвича с шунка и ги изяждаше за обяд. Пиеше хапчето си за кръвно и отново се залавяше с пипкавите задължение на часовникар. В 17.30 ч. си тръгваше. Минаваше покрай БИЛЛА и си купуваше нещо за вечеря от топлата витрина. После се прибираше в малкото си панелно апартаментче. Изкъпваше се. Вечеряше бавно и дълго, а след това гледаше по кабеларката мачове до среднощ. В събота и неделя ходеше на дискотека със няколко съученици и понякога „забиваха” по някое  смотано създание от женски пол, но по-често само се напиваха яко. Не го биваше много-много в любовните авантюри.
Но както живееше в коловозите на еднодневката, животът му се промени неочаквано. Твърде дори. От една касова бележка на БИЛЛА, която пусна в една кутия малко преди Коледа, спечели лаптоп. Отначало не разбра дали трябва да се зарадва или не, но когато го снимаха за брошурата на супермаркета, се почувства даже горд. Почувства се различен. Когато се прибра у дома, не знаеше какво да прави с голямата кутия. Въпреки всичко я отвори. Черен, лъскав и предизвикателен лежеше лаптопът и като че ли му се подхилкваше. В стария ерген се събуди някакъв хъс. “Ще видиш ти” - каза си наум – “Аз какви часовници оправям, че тебе ли няма да...”. На другият ден, след работа отиде при Киро Компа, съученик и коцкар, който знаеше две и двеста.
-        Научи ме да работя с това чудо, мама му стара! – помоли го Стефан Петков.
-        Зъ кво ти е? – изумен го попита Киро.
-      Стана ми интересно. Чувал съм, че в Интернет някои мъже са си хванали готини гаджета от други градове. Аз пак съм на сухо. Маца ме заряза преди три месеца.
-       Че вие ходихте само две седмици. Майната й. – успокои го Киро, който имаше зад гърба си три брака и два развода.
-     Случай, съгласен съм да идвам тук всяка вечер и да ти плащам, но да се науча на тази пущина. – упорстваше Стефан Петков.
-         Дадено. Няма да ми плащаш, ама ще носиш ядене и пиене. – съгласи се Киро Компа.
-        Че то ще ми излезе тройно по-скъпо и от най-скъпите уроци! – възмути се часовникарят и се почеса по олисялото теме.
-     Хайде, хайде, не ставай цинцър като Сашо Морският. Няма да е лесно. Та ти дори на пишеща машина не си печатал!
-  А-миии, съгласен съм. Кога започваме уроците? – зарадва се Стефан Петков и несъзнателно оправи гънките на фанелата върху големия си корем.
Оттук нататък Стефан Петров се върна в ония сложни ученически години, когато беше слабо пъпчасало момченце с мокри мераци по големите едрогърди каки. Смени работния си режим. Отваряше половин час по-рано ателието и също толкова по-рано го затваряше. Лаптопът го зовеше. Намали храната, която купуваше в БИЛЛА, за да си плаща уроците при Киро Компа. Не му беше лесно. Но започна да мисли различно, когато ден след ден пропадаше в необятните светове на Гугъл. Не искаше да бърза. Бавно, педантично усвояваше всичко от стария си приятел. Един ден Киро го плесна по врата и каза:
-     Айде, стига ти толкова…
-     Как тъй, ами аз ще мога ли? Сам? – изпелтечи старият ерген.
-    Апетитът идва с яденето! – засмя се Киро и го покани да полеят импровизирания курс за обучение с лаптопа.
      Скоро Интернет се превърна за Стефан Петков в един нов свят, където имаше всичко. Най-много му допаднаха сайтовете за здравословен начин на живот. Възползва се и от сайтовете за колективни пазарувания. Тъкмо оттам се сдоби с карта за намаление за един фитнес клуб. Там започна да тренира и това му достави голямо удоволствие. Направи си профил във Фейсбук, както и регистрация в няколко сайта за запознанства. Там скоро разбра, разбира се, след няколко неуспешни и странни срещи, че жените лъжат и съвсем не са такива за каквито се представят. Скоро попадна на профила на Еми. Оказа се, че тя е от същия град и дори е идвала в ателието му за поправка на часовника си. Срещнаха се. Тя беше трийсетгодишна библиотекарка, която дълго беше търсила любовта в очите на красивите спортисти и винаги беше зарязвана заради някоя по-млада.
Днес Стефан Петков навършваше 43 години. Погледна се в огледалото. „Четиридесет и три ли?” – той се засмя. Изобщо не му личаха. Слаба, стройна фигура, закачлив поглед, красива риза и нови дънки. Зад него се появи апетитка женска фигура. Емито… неговата невероятна женичка. Стефан ласкаво я плясна по задничето и тя измърка.
-         Мило, хайде, време е за закуска!
-     Закуска ли? – погледна големия й бюст без капка силикон часовникарят. – А няма ли някое по-съблазнително предложение днес? 

09 януари, 2013

Дисертацията



„Световната здравна организация призна любовта за психично отклонение. Отсега нататък тя ще се отнася към точката „Разстройство в навиците и влеченията". Освен любовта към разстройствата и навиците се отнасят още алкохолизмът, токсикоманията, клептоманията, игроманията и др. Според учените любовта може да се сравни с обсесивно-компулсивното разстройство. По това как обича човек може да се съди за състоянието на неговото психично здраве. В любовта се проявяват крайни черти на характера – и светли, и патологични."(статия в Интернет http://eva.bg)



Елена отдавна не бе излизала на среща с мъж от нета. Преди три години това бе част от начина й на живот. После замина за Виена на специализация и забрави за тези странни срещи. Е, но определено срещите от третия вид, както тя ги наричаше, й помогнаха да напише дисертацията си на тема „Обсесивно- компулсивно разстройство в  любовта – прояви във виртуална среда". Но оставаше една трета част и затова отново си създаде профил в най-търсения сайт за запознанства. Сложи собствена снимка , две сентенции за цвят и малко се стресна, когато получи още първия ден 33 писма от Генчо. Имаше и други, но тези определено звучаха интригуващо. Генчо според профила бе от София, мениджър, разделен с жена си и пишеше грамотно на кирилица. От снимката я гледаше приветливо мъж с мустаци и малка брадичка, а сините му очи бяха толкова искрени. И все пак имаше нещо, което я тревожеше в него. Eлена определяше себе си като реалист, здраво стъпил на земята, но си даваше сметка, че понякога, в такива моменти интуицията й я водеше в правилна посока, след което съжаляваше, че не и се е доверила. И особено когато ставаше въпрос за виртуални запознанства. От опита, който беше натрупала преди време, тя знаеше, че снимките никога не могат да дадат напълно реална и обективна представа за външността, а информацията много често гравитираше твърде встрани от истината.
„Е! На война, като на война – както казват французите!!!" насърчи се младата жена. „Ако не друго, този образ може да се окаже интересен екземпляр за третата част!"
Тя не страдаше от суеверни предразсъдъци, но се насърчи допълнително и от идеята за съдбовно пророческата символика на числото 33 ... каквото и да означаваше то.
И така, преодолявайки и последните си съмнения и предубеждения, Елена, почти на един дъх изстреля в ефира едно сдържано, но приятелски усмихнато писмо отговор, адресирано до очарователния профил на Генчо. Неговият отговор цъфна почти веднага. Едно дъ-ъ-ъ-ълго и прочувствено излияние, на тема: „Очите ти" и „Колко много за мен означава това, че ми се усмихна тъй ласкаво!!!"
В 19.30 Елена се погледна за последен път в огледалото. Определено червената рокля й приличаше. Може би деколтето бе малко предизвикателно, но все пак отиваше на среща. До 20.00 часа оставаше още малко време и тя прегледа записките си набързо. Тръсна къдрици и уверено отвори вратата. Изобщо не подозираше, че отваря вратата на ада.

Една година и три месеца по-късно
Елена стоеше за 12 пореден път в районното управление на полицията и пишеше жалба. Срещу Аврам Икономов. Това бе истинското име на Генчо. Срещата бе фатална грешка. Грешка, която тотално обърка живота й, промени психиката й и доведе до сривове в работната й среда. Елена живееше в страх. Страх от действията на Аврам. Темата на дисертацията й се превърна в реалност. Всичко, за което бе писала и обяснявала чисто в теоретичен план, й се случи. Тя продължи да пише жалбата.
„Днес установих, че е влизано в апартамента ми. Без взлом. Някой, според мен Аврам, бе изпушил две цигари, после всичките ми бикини бяха на пода, а една къса сатенена нощница намерих разрязана и изрисувана с червило във форма на сърце отпред.."
Елена спря да пише и се облегна назад. Затвори очи и си спомни как мина първата им среща в ресторант „Двата щрауса". Каква ирония.

Ресторант „Двата щрауса", една година и три месеца преди това, 19.30 ч.
Аврам Икономов влезе в ресторанта тридесет минути преди срещата. Развълнуван си поръча малка водка. С нюх на опитен ловец долавяше, че ще бъде интересно това онлайн познанство. Жената бе изискана и интелигентна, а това вдигаше летвата доста високо. ... Поне така обещаваше профилната информация, която, по всичко личеше да е обективна. За времето на виртуалните си странствания, „Генчо“ се беше понаучил да предусеща поне това. Е, винаги съществуваше процента на изненадата, но това правеше играта още по-интригуваща. За това той смело гаврътна водката и когато алкохолът се разля из тялото му, отми и последните следи на някаквото леко притеснение и изостри апетита му за срещата с новото му завоевание. Когато часовникът удари 20.00, Аврам започна леко да нервничи, понеже - мислеше си той - след като аз съм дошъл половин час по-рано, тя би трябвало да е тук поне пет минути преди часа на определената среща! ... Той беше от хората, които се възприемаха до толкова неустоими, че всяка една дама, удостоена с вниманието му, би трябвало с нетърпение да политне към мястото на определената среща, и ако не поне пет минути по-рано, да се закове там на часа. Затова и нашият герой започна леко да нервничи, барабанейки с пръсти по масата. Машинално се обърна към келнера и поръча „още една малка“. След това нервно извади телефона си и набра номера на Елена, който тя му изпрати за всеки случай, когато се уговориха да се срещнат.
 „Извини ме, но мъничко ще се забавя! - направо отговори Елена, когато вдигна телефона си. Само след пет-шест минути съм в Щраусите! Нали знаеш каква лудница е по улиците по това време!?“
Видимо успокоен, Аврам, аранжира най-мекия тон на гласа си, и почти ласкаво отговори: „О-о-о-о не-е-е-е!!! Не се притеснявай! Исках само да ти кажа, че вече съм тук и очаквам приятното ти появяване!“ - после се огледа в лъскавата капачка на солницата и дръпна възела на ризата си.
Десет минути по-късно Елена влетя в ресторанта. Потърси с поглед Генчо от снимката, но нито един от мъжете на приличаше на него. Но с крайчеца на окото си мерна как един светлорусоляв мъж се надига и кима към нея. Елена се засмя наум:”Каква съм наивница! Ама разбира се, че няма да сложи собствена снимка!” Той се представи за Аврам Икономов и побърза сервилно да обясни за Генчо и снимката. Елена почти не го слушаше. Вниманието й бе привлечено от късите му шишкави пръстчета, които непрекъснато се движеха на масата. Подсъзнателно това я ядоса. Аврам се оказа словоохотлив събеседник и тя почти изпълни задачата, която си постави с предварително намислените въпроси. Ресторантът имаше превъзходен готвач и вечерта бързо напредваше. Накрая той предложи да я изпрати. Тя отказа, но той пак настоя. Елена се почувства уморена и се съгласи накрая. Взеха такси. Той седна отпред, а тя отзад. Това малко я успокои. Незнайно защо тя усещаше, че около Аврам има нещо, което я изпълва с тревога. Но реши, че си внушава. Разделиха се любезно до вратата на кооперацията, която Елена обитаваше. Аврам стоя още половин час на тротоара и мълчаливо гледа нагоре.
-Да, готина кучка! – си каза тихо, но костелива! Трудно ще стане.
Запали една цигара и се гмурна в мрака на квартала.
Генчо  или Аврам, не я потърси на другия ден, нито на следващия. Но на третия тя получи 10 странни анонимни позвънявания на телефона си. Някой сумтеше и пръхтеше. После затваряше.
Това бе само началото. Тихият терор прерасна в непрестанни позвънявания от скрити номера. Наложи се да изключва телефона си. Елена се опита да се свърже с Генчо, но …удари на камък. Остана с убеждението, че е сравнително интелигентен мъж, но на практика беше различно.
Няколко месеца по-късно усети, че я следи някой. Подсъзнателно нещо я караше да се обръща, защото усещаше с периферното си зрение, че е обект на интереса на лице, което се спотайва. Това се случваше на различни места – и тя усети, че не е същата. Стана неспокойна, приятелките й усетиха, че тя е разсеяна, напрегната и й препоръчаха да отиде на психолог.
Да, това се оказа добър ход и след няколко сеанса Елена се почувства почти спокойна. Докато една вечер пред вратата на апартамента си не намери червена роза, цялата намушкана с игли. И така в продължение на два месеца. Свърза се с кварталния, но в полицията никой не го взе на сериозно. Елена видя как по-младите полицайчета се побутват и подсмихват, оглеждайки гърдите й.
Една година и четири месеца по-късно.
След три месеца Елена трябваше да защити дисертацията. Всъщност бе готова. Но Елена имаше план как да приключи цялата история с Генчо. Купи си руса перука, направи си шармантни снимки и се регистрира в оня същия сайт за запознанства под името Дева Мария. След 24 часа, тя имаше 159 писма от мъже от всякаква възраст, но не и от Генчо. Кой знае под каква регистрация се подвизаваше, но тя знаеше, как пише той. Неговите изречения имаха особена архитектоника, използваше специални и учтиви думи, които грабват вниманието и пишеше само с главни букви. На 12 ден от регистрацията Елена отвори поредното съобщение. “Бинго!” Да, сигурна беше, това е нейният човек. Този път от снимката я гледаше достолепен мъж с очила и вратовръзка. По професия режисьор. Дева Мария активно започна да флиртува с него. И скоро получи покана за среща. Как чакаше този момент. Елена отдавна бе разбрала, че нито психологът, нито полицията може да оправи положението.
Срещата бе отново определена пред ресторанта “Двата щрауса”. Шифърът за среща бе червена роза, която той щеше да носи. Елена вдигна телефона, набра един кратък номер и каза.:
-Тази вечер, 21.00, ресторант “Двата щрауса”, мъж с червена роза, парите след това.
Седна и изтри акаунта си в сайта за запознанство.
Три дена по-късно във вестник “24 часа” в криминалната хроника се мъдреше кратко съобщение, за пребит и гол мъж пред ресторант в София. Журналистите бяха отбелязали и факта, че същият е криминално проявен и задържан от полицията за подадени сигнали за блудство от три жени.
За първа нощ Елена спа спокойно.