25 януари, 2011

Снежно очакване

Тихо сняг
на пръсти влиза.
Мокри стъпки
са изписали
на пода
синкаво-неоново:
Очаквам те.
Кога?
Когато
лунно са изгаснали
пламъците в печката.
Когато даже и
водата
спряла е да плаче.
А аз невярващо,
заспала съм
захапала
цигара незапалена.



19 януари, 2011

Насилието над животни днес е сигурен показател за бъдещо насилие над хора

Кучефобските статии и материали ме провокират да споделя нещо за кучетата и хората в България. Недоумение в мен буди неприкритата неприязън към безпризорните кучета от бдителните граждани. Най-лесно е да критикуваш, най-лесно е да си недоволен, но по-трудното е да си с чиста съвест. Всеки един град има своята кучешка помиярска гвардия. И тя обикаля, лае и,за съжаление, хапе. Най-лесно е в наше време да се оплакваш, да виниш другите за нещо, но ние, гражданите на изпохапана отвсякъде България, задаваме ли си въпроса -откъде идват кучетата по улиците?

Вчера за пореден път се проведе акция-лов: "Да съберем помиярите, които хапят!" на нашата улица. И са прибрали бялото куче, което е старо, кастрирано, болно и куцо. Защото полайвал и закачал хората. Всички му казваме Белчо. И сега е в една клетка, мръсна, телена, смачкан и умира. Защо???

Обаче са оставили още 5 некастрирани кучета на улицата. Лесно е да се констатира: пълно е с помияри, хапят, мръсно е и т.н. но търси ли някой основната причина ЗАЩО ИМА КУЧЕТА БЕЗ СТОПАНИ ПО УЛИЦАТА?

Отговорът е един – защото има хора, които си вземат кученце и после по-една или друга причина го изхвърлят на улицата. Тези кучета не са дошли от Нищото. Те не са извънземни. Те са плод на човешкия егоизъм, който искайки да погали своето ЕГО си взема домашен любимец и после го изоставя на произвола на съдбата. Още по-страшно е, ако го изгони вече голям. Едно гледано куче бързо става агресивно, защото търси човека, а той като го вижда на улицата вече мръсно, със сплъстивена козина, бърза да го удари, да го прогони. Много скоро милите доскоро домашни любимци освирепяват, защото няма храна, няма ласки, а само глад, студ или жега, търсене на препитание. Това е накратко. И страшно става, когато обвиняваш някого, че дава залък на изхвърлените вече, станали помияри, кучета. Забравихме разказите на Йовков от цикъла “Ако можеха да говорят”.

Не кучетата са по-важни от хората, а хората са станали безчовечни в желанието си да бъдат всякак задоволени.

Лесно е да обвиняваш държавата, социалните институции и хората, че не си вършат работата за безстопанствените животни. Но вместо да търсим как да ликвидираме следствието, нека първо се огледаме край нас. Защо в кучешката дружинка се появява всеки месец по едно ново куче, откъде идва и защо?

Вярвам, че с новия закон за домашните любимци, който ще влеза в сила не знам откога, нещата ще се променят. Поставянето на микрочипове може би ще промени картината, но в същото време си мисля, че това може и да доведе до нови жестокости от страна на стопаните, които в желанието си да останат анонимни, просто ампутират тази част на кучето с чипа. Въпрос на време е да разберем какво ще стане с кучетата в България?

В заключение бих искала да цитирам края на статията на Владимир Христоски, който направи филм за съдбата на безпризорните кучета в България. Филмът бе излъчен по Нова телевизия:

“Хора, време е да разберете, че със злоба нищо хубаво не се случва, напротив - тя води до агресия и нещастия!

Кучетата не са виновни, че нямат дом - ВИНОВНИЯТ СИ ТИ!

И...ЗАПОМНИ:

Когато срещу теб има куче - подмини го и не му обръщай внимание!

Ако срещу теб животното се зъби - говори му тихо и благо, гледай го мило!

Ако животното е застанало в поза "нападение", наведи се като го гледаш в очите и се направи все едно, че хвърляш камък по него. Но недей в действителност да го правиш, защото може да отключиш агресията в него и тогава тежко ти!

Никога не замахвай срещу куче!

Не го гледай злобно в очите!

Не бъди лош, защото ако си такъв, то доста често ще имаш неприятни срещи с кучетата. Те нападат лошите хора! Затова борците не мърдат от колите си!!!”

В заключение: сегашната мярка кастрация отново връща кучетата на улицата, умъртвяването им в 21 век звучи зловещо, но в цял свят има приюти за животни, които са без стопани и много хора вземат от там куче за домашен любимец. Е, ще каже някой, то оправихме България, че стигнахме до кучешките приюти…Промяната започва в човека, затова не бързайте да вземете малко пухкаво кученце, за да имате нещо  у дома, помислете си първо, разходете се, погледнете очите на помиярите и тогава преценете:мога ли да се грижа за едно живо същество като член на моето семейство? Иначе…писъците на нахапаните ще продължават да кънтят и медиите отново ще пишат за поредното нахапано дете или човек, станал неволна жертва не от страна на кучето, а от себеподобния си егоизъм.

П.П. Самата аз имам куче вече 10 години. И си задавам въпроса -какви са тези хора, които си изхвърлят буквално кучетата на улицата?

03 януари, 2011

БЯГСТВО ОТ СЕБЕ СИ

“Християнското учение традиционно обрисува ангелите – носителите на доброто, верните служители на Всевишния – като духовни, безплътни същества, надарени с ум, воля и чувство, както и човекът. Бог ги е натоварил с мисията да бъдат служебни духове. В християнското учение битува тезата, че някои от ангелите се отклонили от изпълнението на Божията воля, изпаднали в самолюбие, горделивост и злоба и така разкъсали връзката си с Бога. Те се превърнали в зли духове, дяволи. В течение на своя живот не са редки моментите, когато човек попада под въздействието на дяволите и затъва в греха. Така както насочените към доброто ангели могат да помагат на хората и да ги напътстват към съзидателност в помислите и действията, така и демоните на мрака са в състояние да изкушават людете и да ги водят към пъкъла. “

из ”Ангелология и демонология”
Декември. Малко преди Коледа. Един от онези мрачни дни, когато в четири след обед става тъмно и не искаш да излизаш никъде. Просто искаш си стоиш в стаята, да четеш книга или щрак-щрак по клавиатурата на компютъра. А аз съм навън и то далече след четири часа. Вятърът страхливо гризва като закъсал помияр вратлето ми, искайки сякаш да каже:”Ей, прибирай се, студено е, не виждаш ли”.Охо, колко сме гладни: и той , и аз.. Но гордо потропвам с ботушките, но не съм сама. Изобщо не съм сама. На едното ми рамо, под косата ми се е сгушили моето ангелче, а от другата страна-на топло в ухото ми-лежи и тихичко похърква моето дяволче.
19.30 е. Поглеждам часовника. Леле, че съм наивница. Познайте какво правя? Чакам автобуса? Не! Тогава какво чакам…Ако ви кажа…ще ме се смеете, защото отдавна не съм на 17 години. Дааа, да вметнем една скоба-те днешните 17 годишни отдавна не чакат по този демодиран начин. Там всичко става светкавично.Просто няма време за обяснения. И сега, чакам един напълно непознат мъж, от когото имам две малко нефокусирани снимки. И един страхотно интересен разговор относно моите творения словесни, и една прекрасна симпатия, която се развива бавно, някак провлачено като първи стъпки с кънките по леда. Но…пък имам едно такова усещане…В този момент МД/моето дяволче/ се събужда и бодро казва:
-Ей, че си смотана! Какво висиш под тази лампа…вече закъсня с половин час…А и е толкова студено!
Аз примигвам.Тогава МА /моето ангелче/ се подава от рошавата ми, вече напръскана със снежинки, коса и смело заявява:
-Звънни му, виж заваля, ами ако е станало нещо!
МД храбро подскоча чак на рамото ми:
-Закъснял ли, ами той изобщо реален ли е?
-Звънни му….- бръмка ми в ушето МА.
Посягам, замръзнала дали от студ или от притеснение, към мобилния и звъня. Един път, втори, трети…и нищо…нещо там пее. Затварям…Натиквам апарата дълбоко в чантата си.
МД танцува степ на главата ми, токчето ми вече е изровило кратер на тротоара. И точно тогава звъни телефона….
Ооооо…- си казвам…Най-сетне..
-Ало, скъпа къде ли? – сладичко изръмжава анонимкото. Обяснявам нещо объркано, но той май е чул как ми притракват зъбките и добавя:
-Ама ти да не си на улицата, ауу недей така…Влез на топло…
И на мен наистина ми става много топло…чак горещо.
-Влез и ме чакай в ресторанта.
“В кой ли ресторант?” – мислено си задавам въпроса.
МА сладичко пърха с крилца като вентилаторна печица около мен.
Остават само 10 минути. Оглеждам се . Празно. Няколко снежинки вятърът грижливо е подгонил и аха…да ги лапне, но те весело подфръкват.
МД ревниво мълчи. Не знае какво да каже. Подръпвам през 1 минута часовника си и…чакам. След малко по малко от седем минутки..зрррр телефончето ми звъни.
-Ало, къде си?
След няма и тридесет секунди нещо като танк се спира. Черно, тежко и зловещо. Бррррр……….Само липсва дулото му и се мушвам през отворената врата. МД крещи:
-Глупачка, как така се казваш в колата на непознат мъж, ами ако те отвлече…
Шттт, замахвам…и то се скрива зад седалката.
Поглеждам моя анонимен мъж и усещам как сърцето ми прави две напред едно назад. “Харесва ми!”-казано по английски маниер. Даже май в повече.МА ласкаво ми прошепва като стара приятелка:
-Ммммм,колко е готин.
Двете същества са се усмирили и чакат да се захапят на тема моето поведение.
В интерес на истината нямам резервация за никакъв ресторант. Но пък поне знам къде е топло. Но в първия ресторант - места няма. Оффф, така и във втория. МД се киска и ме боде с тризъбеца.
-Ха-ха, видя ли сега!- тихичко ме яде по Его-то..
МА мълчи и се чуди. А аз - на тръни. Леле…ами сега. Важното е, че накрая сядаме. Заведение като заведение. За петък вечер-почти препълнено.А оркестърът бичи балканска чалга. Просто “перфектно” за среща, която сънувам не знам откога точно.
Огромното меню за малко спира всякакви разговори. После всичко си идва по мястото. И в пламъчето на запалената свещ минават флуидите на онова невидимо нещо, което се нарича магия на първата среща.Разговорът тича като сърфист по вълните. А стрелките на часовника са се побъркали…движат се все едно без спирачки.
И тогава го изтръсквам /нали съм страшно принципна на първа среща/:
-Аз трябва да се прибирам.
Крис/така се казва моя чаровник/ изведнъж онемява. Усещам как всичко започна да пропада.
МД от радост скочи във виното и оплиска масата с кървави капки. На война като на война. -Правилно! Така и трябва. Битката трябва да бъде жестока.- войнствено нарежда в ухото ми.
Обаче битка няма.МД тича да си потанцува в свещта.Хула-хоп в пламъка й.
Крис е страшно възпитан мъж или поне не му личи колко е разстроен.От моето НЕ. Но на мен не ми става по-добре.
Той преглъща моето кактусово НЕ с една глътка вино, както се казва, и след малко, точно когато ама изобщо, изобщо не ми се тръгва, плаща сметката.
Отвън снежинките са спрели. И луната се е облещила като фенер на Плас Пигал. МА плаче. Усещам мокрота под ухото си.Танкът безмълвно се отваря.
-Ще те закарам…- бодро казва Крис.
А аз мълчаливо прехвърлям дългия си крак и сядам. Къде да ме кара…като съм на две минути от дома. И напрежението ме смачква, повече отколкото мълчанието.
Знаете ли за онази неловка пауза, когато искаш да кажеш нещо, а не знаеш какво точно искаш?
Вакуумирани седим и..тогава…, ама не знам как , се целуваме за първи път.
Това е раят.Топлина с винено усещане за греховност. Не спирам да потъвам…МА го чувам през завеса от пух..
-Защо? Защо го направи…Изложи се. Нали трябваше да се дама на първата среща? Нали каза НЕ…
МД се кокори и подсвирква гаменски….
Тогава през мъгла от сълзи, отварям рязко вратата, и ..бягам. Бягам от себе си, бягам от Крис, бягам от скопения танк.
ДВА МЕСЕЦА И МАЛКО ОТГОРЕ
ПО-КЪСНО
Няма нищо по-хубаво от това да имаш ангелче и дяволче. Защото на сутринта, когато се събудихме бяхме ШЕСТИМАТА в леглото
Аз, Крис и онези четирите, всички, вплетени в една безумно диаболична прегръдка. Като нас. Някой ще попита-защо пък четири? Оказа се, че Крис също си има свое ангелче и дяволче. И че те са точно толкова опасни, понякога сложни и чак объркващи мен самата с постъпки си, в което се убедих в последните месеци.
Моето дяволчето кротко спеше под мишницата на Крис, а ангелчето похъркваше в рошавата ми грива. Неговите бяха станали и се люлееха на стрелките на часовника. Определено и те бяха ранобудни като мен самата. Да, така е…никой нищо не знае. Когато има в теб две души, то винаги може да намериш място и за трета, която носи в себе си още две. Стана сложно математическо уравнение. От онези, които решавах в училище и вечно бърках решенията.
-Хей, оправи се…- прекъсва моите философски размишления МД.
-Приличаш на таласъм. Ще уплашиш Крис.
Крис…поглеждам го. Почти три месеца го чаках като Пенелопа да се върне от САЩ. Най-дългите месеци в живота ми.
А Крис…Крис не ме вижда. Сънува една самотна снежинка, която е разтопила недоверчивото му сърце. Протяга насън ръце да я улови, но вместо това докосва мен и се събужда.
-Честит Св. Валентин! – казват за първи път в хор нашите невидими ангелчета и дяволчета.
Но ние изобщо не ги чуваме, защото сме в нашия свят на целувките и мечтите.