26 април, 2012

Европейски ден за солидарност между поколенията

"Остаряваме бавно, неусетно дори"...се пее в една известна българска песен. В Дом за стари хора "Венета Ботева" хората са толкова млади по душа. На 26 април с колежаните бяхме за пореден път там и усетихме, че хората там имат нужда от внимание, топлина и думи на обич. Може би в монотонния им начин на живот ние идваме като малък тайфун, изпълнен с усмивки, настроение и носим изненада. 
Те също ни изненадаха със своя позитивизъм, майсторските пана от цветни конци  и песните, които спонтанно ни запяха.
После си тръгваме, става ни малко много тъжно, защото ги оставяме сами, но си казваме, че скоро пак ще бъдем при тях и отново ще споделим усмивки с тях.

14 април, 2012

Великден

Великден е! Да забравим лошото, омразата, гордостта, обидите. Да бъдем по-добри от днес! Да запалим свещичка за вярата в душата си! Да се прекръстим с надежда, че доброто е с нас!
Христос возкресе!

10 април, 2012

Да вървиш по конец


“Ключът към промяната е да се отървеш от страха”
Розан Кеш

В желанието си да бъда изящна, всеки ден се опитвам да стъпвам като във филмите. Брадичката леко нагоре, погледът вперен напред, ръцете балансирано да се поклащат, а краката да правят нежни пируети. Но, уви! Българските тротоари са като лунни кратери. Изтъркано звучи, но е така. Обувките ти пропадат в ронещата се плоча, забиват се в пясъка, опитват се да преплуват поредната локва…Историята се повтаря. Всеки ден. Едно и също. Усещам, че вървейки, по-скоро наподобявам на тромав пингвин, който се крепи между две заледени плочи. Трудно е, оказва се, че това е почти невъзможна мисия.
Започнах да чета статии. Такива в интернет - как да оправим походката си. За манекенки, за спортисти, за циркови артисти. И нищо. Прехвърлих  различни статии и започнах да се обезкуражавам.
Задълбочих се в спортните упражнения. Вдигах томове на главата си, най-често от Иван Вазов, за да вървя с изправена глава и да се отърва от досадния навик да гледам долу в краката си. Нищо. Само вратът ме заболя. Вазов се оказа не само досаден като автор, но и неудобен за носене. След тези тренировки се питах как го правят онези жени с огромните делви на главите си, които носят вода без да я разливат.
Цялата ми ентусиазирана програма в крайна сметка се оказа едно фиаско. Обувките ми продължаваха да страдат. Вечер тъжно гледах изкривените токчета, олющените муцунки, драскотините по тях. Не исках да си мисля за това колко пари бях вложила. Не че не беше важно.
Тогава една нощ сънувах, че вървя по конец. Нежно се плъзгах по синкавата нишка, която висеше над огромна пропаст, подскачах, опитвах се да се спъна, но краката ми сами тичаха и не искаха да спрат. А конецът нямаше край.  Така и се събудих. С мисълта за този странен синкав конец.
Но през деня отново изпаднах в кризата на дупките и небалансираното ходене. Обувките ми навярно плачеха от ужаса на тормоза, на който бяха подложени отново. Точно този ден ми се наложи два пъти да се разходя напред назад по калдаръмите на стария град.
Нищо не се случваше. Продължавах да ходя на фитнес, да чета статии, но промяна нямаше. И тогава се случи онова странно нещо, което аз просто нарекох ПАДЕНИЕ.
Него ден бързах както винаги, а тротоарите сякаш се бяха наговорили точно днес с всяка своя дупка да ме карат да се чувствам още по-беззащитна. А и бях с новите си червени обувки. Мразя червените обувки. Винаги си мисля, че с обувки в червено, краката ми изглеждат патешки. Но пък тези бяха толкова красиви, най-вече нежната каишка около фините ми глезени. И двете ми ръце бяха заети - в едната стисках папките с отчетите, а в другата - дамската си чанта, която приличаше по-скоро на огромен сак. Все си купувам големи чанти. Като че ли искам да събера в тях разпилените си мисли. И не помня как, но се чу едно: Хряс….и токчето ми се счупи в поредната разбита тротоарна плоча. Опитах се да се задържа, но полетях. Отворих очи. От нивото на тротоара  светът изглеждаше различен. Две лъснати мъжки обувки бяха паркирали пред носа ми, придвижвайки поглед нагоре, видях как една мъжка вратовръзка се плези в лицето ми. Не помръднах. Осъзнавах че приличам на марионетка без кукловод, а краката ми са в някаква абстрактна поза от картина на Дали.
- Мога ли да Ви помогна?-чух някак отгоре. Някой да пита.
- Да…- промърморих на лъснатите обувки. И се огледах в тях.
- Аз съм Георги, приятно ми е!? – и две яки ръце ме вдигнаха от безвремието на тротоара.
Усмихнах се малко глупаво. Бях си забравила името.
Чантата ми разпиляна зееше долу, а папките бяха се напоили в локвата като прогизнал памперс. Погледнах към краката си. Бяха здрави. А дънките ми бяха възкални.
Мъжът вече събираше женските ми истории в чантата. Реших и аз да се наведа. Но левият ми крак с пречупения червен ток отказа. Изохках.
Много мило и внимателно Георги ми каза:
-Моля, недейте! – и започна да събира всичко. Почувствах се неудобно. Замънках някакви извинения и точно тогава усетих как политам. Висях във въздуха. Той беше ме метнал на рамото си и ме носеше. Затворих очи. Тогава разбрах какво е да вървиш по конец. Бе същото  като в съня ми. Плавно, нежно и безпрепятствено вървях по конец. Затворих очи. Сънят ми се сбъдваше – аз вървях по конец. Усещах как плавно стъпвах във въздуха въпреки болките в крака си. Докато стигнахме до колата му.
След ПАДЕНЕТО и реалното усещане да вървя по конец, не се стряскам от дупките по тротоарите. Не изпитвам притеснения нито за себе си, нито за обувките си. Не се страхувам как изглеждам. Или дали брадичката ми е вирната като във филмите. Обувките ми се усмихват дори, когато са одраскани.
Обичам Георги. Живея с него. Страховете ми се оказаха просто един възел, който любовта разплете и вече вървя по конец. 

09 април, 2012

Великден в душите ни

Весели Великденски празници!
Наближава времето, когато боядисваме яйца и творим малки сфери от изящна красота. Но преди това трябва да помислим и за великденската декорация.
Това са моите великденски порцеланови фантазии, които могат да накарат всяка трапеза да заблести в пролетни багри.
Постарайте се на този специален празник да направите нещо, което ви доставя радост. Което може да споделите с околните, за да почувствате животворната сила на Възкресението.

02 април, 2012

Полет



  • Когато не спиш, 
  • душата ми гола, 
  • свети като ангел без криле?!?


Крилете лежат съблечени от страстта ни,
а ти усмихнато галиш гърба ми....

    • Няма нужда от криле,
    за да  летим двама в нощта.