22 декември, 2011

Коледни мечти

Най-хубавият коледен разказ за мен е "Даровете на влъхвите"-дори го има в моя блог.
А това е моят разказ за коледните подаръци. Суетнята, тичането по магазините и комерсиалното в последно време някак изместват духовната страна на празника.
Затова публикувам моя разказ, който днес зарадва всички работещи момичета.
http://www.raboteshtomomiche.com/article.php?id=koleden-kalendar-ot-fantazii-25-idei-za-koleden-podaruk-za-raboteshti-momicheta-2009

Ако линкът не се отвори...

КОЛЕДЕН КАЛЕНДАР ОТ ФАНТАЗИИ


/25 идеи за коледен подарък за работещи момичета/



“Сега е Бъдни вечер, момчето ми. Бъди мил с мен, защото заради теб направих това. Може би космите в косите ми могат да се изброят — продължи тя с нежния си глас, който изведнъж зазвуча сериозно, — но кой може да измери любовта ми към теб?”


“Даровете на влъхвите” О’Хенри

Анжела отчаяно гледаше през прозореца. Само два дена до Коледа. Два дена, а още се чудеше какво би искала да има за този прекрасен празник. Писъмцата до добрия старец останаха в детството. Но фантазиите за вълшебен подарък продължиха.


Хммм, магията на подаръците. Тя се засмя, бутна кучето от скута си и извади своя коледен календар. Да, да точно така, още през юли започна да прави този шантав списък с желания за подаръци. Едва ли някой щеше да го прочете, но…Двадесет и четири листчета, хванати на спирала гордо се пъчеха в жълтото тефтерче.


Анжела седна на земята и запрелиства своя календар на измислените подаръци.


-Ооо…да! - каза си тя - Това бе първото ми коледно желание за подарък. Бонзай, малко изкривено дърво, лилипутче, което отдавна искаше да има на бюрото си. В духа на дзен будизма. Нещо като еко олтар за медитиране след работа. Затвори очи и си го представи, подрязано лимонче, което вири носле в керамична червена купа. Да,…но..нали имах такова вече! - си спомни - и го уморих без да искам…Не, не, красиво е, но иска толкова грижи, легени и прочее.


Коледен подарък две-оуууу…Тук на страницата съм залепила онази рокля от колекцията на Yves Saint Laurent. Самото звучене й хареса – френско, парижки шик и грация. Червена рокля. Ама коледно звучи. Дълга, носи се на ефирни облаци и те гали, гали, а цепката встрани кара мъжете да въздишат като тропически циклон. Анжела протегна крак….и се размечта..
-Да, но…къде ще я нося? – тихичко прошепна тя на кучето си.…Най-много да я облека един път в годината или пък когато ми е мъчно да се разхождам с нея сама пред огледалото. Никакви рокли…особено червени.
Три ….и страницата се отгърна. Това бе:


- Ха-ха-ха… - Анжела започна да се смее - Това беше май доста нестандартно за коледен подарък – лимитираното издание на “Кама Сутра” с оригиналните илюстрации. Отдавна искаше да я има, дори се сети за оня злополучен случай в книжарницата, когато аха да я купи и я досрамя. Но…желанието си остана.


Четвърто….Въздишка, две сложни стъпки на сърцето в стил ча-ча-ча. Това за момента изобщо не можеше да си го позволи, но пък имаше желание да го има. iPad, няма нещо по-добро за работа от един iPad. Изчете толкова статии, даже един път поработи на него, успя да прокара пръсти по гладкото стъкло и онемя. А и толкова харесваше Стийв Джобс… iPad-а остава на светлинни години разстояние, защото - каза си тя - не трябва човек да бъде лаком. Тя весело потупа старото си айфонче.


Петото беше толкова мъркащо коледно подаръче, сладко сребристо коте със синкав оттенък. Обожаваше котките..меки, гальовни. Искаше това коте откакто стана на 6 години. Да, коте е добър коледен подарък, но кучето…какво ще правя с йоркито? Стават прекалено много - цели две мили животинки и за кое по-напред. Кучето весело излая и я близна с езиче.


Анжела стана и си наля кафе. Седна и отново запрелиства бележника. Шестият коледен подарък-мечта беше парфюм… Calvin Klein Obsession. Само за елегантни и чувствени жени. Мандарина, бергамонт и ванилия, и кориандър…и…


Седем - Да, седем в нумерологията е специално число.
Тук тя затвори очи и си представи как всичко е чисто и изобщо не трябва да чисти, ако има онази кръгла прахосмукачка робот, която според рекламата сама обира всичко, която има вълшебни четчици и се програмира. Аха, но пък къде отива удоволствието да си чисти с парцала на фона на музиката на Куин. Целият й домашен фитнес щеше да отиде по дяволите. Не, не – това не е никакъв коледен подарък.


Осмицата, ако си я представим добре, беше мечтаната черна шапка от филц с голяма периферия. Обожаваше шапки. А и толкова би искала да има това ретро излъчване. Днешното време изобщо не дава повод за романтика. Всъщност тази шапка едва ли щеше да промени живота й и все пак звучеше така загадъчно.


Девет – най-големият шоколад на света. Дълъг един метър и широк точно 75 см. С лилава крава, която дарява нежност. За 365 дена в годината. Анжела не можеше да си представи живота без шоколад. Черен шоколад или млечен? Май и двата…. Този подарък беше вреден за фигурата-реши и мина бързо на десет. Коледната й мечта-люлеещ се дървен стол. Когато за първи път прочете “Брулени хълмове” се размечта за този стол. Стол за камина с огън, за прекрасна музика, стол за релакс и топло одеало. Струва ли си?-доста голям й изглеждаше. Дали имам място в стаята си?


Венецианска маска на страница единадесет. Нещо толкова ненужно, но и толкова изящно. Малка глезотия за стената, която можеше само тайнствено да й намига. Не, не…по скоро дванадесетият подарък бе за нея - голямо стенно огледало, с барокова рамка, толкова голямо, че да се вижда в цял ръст. Анжела протегна дългите си крака.


Фаталното тринайсет - кукла с порцеланово лице и истинска рокля на принцеса. Леле, най-детската ми мечта за коледен подарък. Съвсем непрактично звучи. А, да по-добре е една хлебопекарна. От онези малките, с които твориш чудеса. Обичам да готвя, ще си пека хлебчета, кексчета и какво ли още не. Да, ама не- то време не остава от работа и ангажименти.


Петнадесет….аууу, Анжела се подсмихна, кога ли й бе хрумнало и това-цветни лещи. Сини, поглед за милиони. Нещо ексцентрично.


Шестнадесет - касичка за монети по един лев. Много спестовен подарък. Вятърна мелничка с перка - пускаш монетата и перките се въртят, нежна музика гали ухото. Съвършено звучи. Но колко ли можеше да спести?


Стига с тези фантазии! Я, нещо по практично. Пухкави чехлички с перушинки, които светят в тъмното….танц на непокорните крачета…Май такива няма. Сънувала съм ги.


Осемнадесет - сервиз за кафе от майсенски порцелан. С онези странни средновековни картинки. Кафето в него не е просто кафе, а амброзия. Чисто разхищение за моите две леви ръце – подсмихна се Анжела.


По-скоро нека да е нов пръстен. Имам толкова красиви пръсти, дълги, фини, нещо с аметист, нали аметиста закриля. Ще й завидят всички колежки. А и ще си го носи непрекъснато за късмет.


Е, както съм го подкарала…май имам нужда от ново легло, но с балдахин, мечта от 1001 нощ, направо ще бъда като Шехерезада.


Не, не , не, коледните подаръци не трябва да бъдат огромни, те са нещо нестандартно и тя отгърна следващата страница.


Двадесет и едно – чанта, която може да сложи всичко. Ей, такава чанта винаги би й вършила работа. Черна, с две дръжки, да побира всичките й вещи и мисли.


Двадесет и две…май не остана още много до края на календарчето. Какво има на последните страници? Шампанско - никога не бе пила Дом Периньон, само бе чела за онези невероятни мехурчета…, или шампанско със златни люспи..ха ха ха…Шампанско премиум класа – само за аристократи.


Дивотии за богати безделници..


Двадесет и три…това звучи: еретично - еротично коледно бельо на Снежанка, червени чорапи, прозрачно халатче , жартиери и ….декадентско и голо.


Анжела си наля втора чаша кафе. Не, не…остана май ръчен часовник Moschino, нещо съкровено елегантно, точно тиктакащо в синхрона на нейното бясно темпо на работа. Това ще е …вече знаеше какво да иска от дядо Коледа.


Тогава телефонът звънна. Един път, два пъти, бързо го вдигна. Не повярва на ушите си.


От щастие бърбореше несвързано.
Да, да….
Искаше да каже нещо смислено..
Но тогава разбра със сърцето си…двадесет и петият истински подарък беше Той.
Оня разбойник, който открадна сърцето й и сега точно и просто й каза:


“На Коледа ще бъда в България. Ще бъдем само двамата.
Ти и аз.
Знаеш защо.”


Анжела затвори телефона.


Пусна онази прекрасна песен All I want for Christmas..
Грабна жълтото тефтерче и го накъса на палки парченца.
Има ли нещо по-прекрасно от това, да обичаш и да бъдеш обичан?


Коледа е, любовта е всичко.


Кучето я гледаше учудено, похапвайки от скъсаните листчета с коледни фантазии, които за него имаха вкус на вкусен кокал с шоколад.


После помаха с опашка, което на кучешки означаваше:


“Тя е луда!”.


Анжела така и не разбра коментара, защо танцуваше под падащите снежинки отвън.

13 декември, 2011

Déjà-vu



Днес бях ужасно, ама ужасно изтормозена: от претенциите на шефа, от вкиснатата охрана, от две провалени срещи. И още нещо-закусих твърде рано и бях гладна като пустинна хиена. Дългокрака хиена със сини дънки и бяла риза. Гривата ми се вееше в търсене на плячка. Бутах огромната количка в магазина и погледът ми тичаше по рафтовете. Писнало ми бе от едно и също за ядене.
И тогава видях една нова кутийка с мюсли, шареничка с две меченца. Пресегнах се и…..чух….и видях…един фонтан от червени пръски, които се разпръснаха по лицето ми.
Бях бутнала един стъклен буркан, от онези по половин килограм лютеница. Но това не бе всичко. Насреща ми стоеше мъж, който бе като болен от шарка….но най-вече светлия му панталон. Той стоеше и не казваше нищо. По-замислен или втрещен от статуята на Роден.
Дотича един смачкан продавач и започна да обяснява нещо.


-Ще я платя! Какво си се развикал…- пернах дежурната реплика.


Тогава чух един страхотен мъркащ глас


-Ами аз?


Погледнах го в лицето.


И буквално умрях от срам.


Пред мен стоеше мъж, който кара женското сърце да подскочи не 2, а 20 пъти и безумно да иска да…


Е, да иска всичко от този мъж.


-Аззз…ще ви компенсирам….- казах колебливо.


- Как? - една октава мъркане нагоре.


- Ами….- тогава се сетих, че изглеждам нещастно и мръсно


И се изсмях, защото се сетих за онези боеве с доматите в Испания.


- Защо се смееш ?- каза той.


- Здравей, аз съм Мира….ще ви изпера. И пак се изсмях, защото този път се сетих за пухестите играчки, които пускам в пералнята.


- А ще ме изкъпете ли? - иронично каза мъжът с холивудско тяло.


- Е, ще ви изкъпя - сопнах се аз.- Друго какво ще искате освен: изпиране, изкъпване, изглаждане..


- И една покана за вечеря - каза непознатия, като облиза по бузата ми една капка лютеница.


След 20 секунди се целувахме в магазина…, забравили покупките и инцидента.


- Стоп кадър, дубълът беше успешен. Рекламата за лютеница “Люта любов”/ЛЛЛ/ приключи. Рекламният слоуган моля да се монтира.-каза режисьорът, който бе закоравял максималист с огромна брада.


- Ох, въздъхнах 22 дубъл , два дена и ако имаше трети вече щях подлудея.


Взех си хонорара, бях намразила цялата лютеница в магазина и извън него и тръгнах да излизам. Наистина бях гладна и умирах за парченце черен шоколад.


Тогава без да искам бутнах един буркан лютеница. Чу се страшен шум и изригна червен вулкан от пасирани домати. Тогава видях НЕГО, покрит с червени петна като от шарка по лицето и панталона и усетих как по устните ми се стича капка лютеница.


Това не бе реклама. Déjà-vu


Три години по-късно.


Слънцето бодеше с огнени шишчета по тялото му. Жан затвори очи и после ги отвори. Пред погледа му се откри прекрасна гледка. Неговата дългокрака хиена, обилно намазана с масло, покорно лежеше на пясъка до него. Протегна се и леко я дръпна за косата. И се засмя наум. Минаха цели три години, но тя и до днес не разбра как стана така, че се озовахме в гейзера от лютеница след рекламата. Апропо, рекламата за лютеницата имаше невероятен успех, дори я излъчиха в ОАЕ, защото започнаха да я изнасят и там.


Аз видях Мира още предния ден в този магазин, когато влязох да си купя цигари. И реших, че трябва да я имам. Гледайки рекламата, правилно предположих че няма нищо по-лесно от номера с лютеницата. А и Мира изглеждаше толкова разсеяна, напрегната. Купих един буркан лютеница, изчаках да приключат снимките и….леко подхвърлих буркана нагоре. Той описа елегантна парабола и се приземи пред нея. Останалото го знаете. Друг е въпросът, че тя никога не разбра/дори не се досети/ какво прави буркан с лютеница на щанда за шоколади. Но най-смешното от всичко бе, когато в компания Мира развиваше своята конспиративна теория за déjà-vu, сочейки за пример тяхното запознанство. Тогава аз безмълвно кимах с глава, пушейки цигара. Усмихвах се наум за моята малка тайна…Забравих да ви кажа най-важното: мразя лютеница. Никой никога не разбра колко трудно бе всичко за мен особено когато тя полепна по лицето и дрехите ми. Потреперих от спомена за миризливата червена лютеница.Обърнах се към Мира и казах:


-Искаш ли да се изкъпем в морето?









19 октомври, 2011

Хелоуин или звучи невероятно



Може би в България на пръсти се броят тези, които празнуват Хелоуин. Е, ще кажат някои-то не е български празник. Обаче това е празникът, когато всеки може да купонясва жестоко. Да бъде някой друг, да си сложи вампирски зъби и просто никой да не го познае. Когато започнах работа в Американски колеж Аркус – В. Търново преди 9 години изобщо не подозирах, че ще трябва да организирам нещо подобно. И понеже говорим за работа, то моята позиция е свързана със свободното време на колежаните.А там трябва да си малко луд, нестандартен и много динамичен.
И затова ви предлагам малко страшна история за Хелоуин.
Място – Град хотел Фламинго. Албена. 2010.
Невероятен хотел, който ни стресна с архитектура и обслужване.
Но вечерта ние го стреснахме, когато се показахме дегизирани как ли не.
Ресторантът бе пълен с тикви по масите и храната бе супер, за да заредим батериите.
Четиричасовата пълна програма разби младичкия диджей, който определено не бе попадал на такова зрелище.
Конкурси, танци, и какво ли още не.
И понеже наближава Хелоуин, пожелавам на всички, които работят, да спретнат един купон за Хелоуин…да махнат маската на делника и за една вечер да бъдат различни.
И не забравяйте – сега е сезонът на тиквите….време е за Хелоуин!

Тази публикация участва в юбилейния конкурс за истории на ДжобТайгър
http://blog.jobtiger.bg/2011/10/stories-helouin-ili-zvuchi-neveroyatno.html#more-3172

30 юни, 2011

Водата – Perpetuum mobile на живота

“И валя дъжд над земята четирийсет дни и четирийсет нощи”



Библията битие 7:12



Казват, че човешкото тяло е 70 процента вода

Казват, че животът се е зародил във водата.

Казват, че водата е два атома водород и един - кислород.

Всичко до тук е вярно, но водата е много повече.
Водата-това е самият живот.
Ако водата има само три агрегатни състояния, то човек има хиляда начина да я унищожи, да я отрови, да я пилее безцелно.

Човечеството и природата живеят в безкрайния кръговрат на водата, опитвайки се да оцелеят.Но всеки един ден е по-точно обратното: водата се мъчи да се задържи на най-синята планета.

Моето есе го посвещавам на всички онези хора, които не разбират, че водата не се купува с пари. Тя е навсякъде край нас, всяка жива клетка копнее за вода.

Спукан водопровод.
Маркуч , от който струи без да има защо вода.
Зелена диня, изстудяваща се под струйка вода.
Душът в банята безсмислено капе.
Е, някой ще каже-какво от това, нали си плащаме водата.
Ние никога не плащаме реалната цена на водата. Ние заплащаме за услугите и съоръженията за водата. “Около 1.5 млрд. души на Земята са без достъп до чиста питейна вода, а други 4 млрд. живеят в лишение.” - споделя Филип Вител в проектодоклад за продоволствена и водна сигурност в рамките на пролетната сесия на Парламентараната асамблея на НАТО през 2011 г.
Намаляването на потреблението на водата е приоритетна задача на всички хора. Всяка една държава по света, всяко едно правителство има свои програми за намаляване но водопотреблението. Но първо нека човекът като разумно същество да започне да мисли и действа екологично.
Най-лесно говорят фактите-консумацията на вода в световен мащаб се удвоява на всеки 20 години.
Но ние нищо не правим.
Защото така е по-лесно.

Защото човешкото съзнание не може да приеме истината, че водата може и да свърши. Отварям скоба – тя е за тези, които казват:” Водата на Земята няма да свърши!”, тя е за тези, които твърдят, че това са истерии на екоактивисти. Да, водата няма да свърши по време на вашия земен път, скъпи егоисти.

Да, човек е егоист. А днес и повече отвсякога консуматор. Вдъхновен консуматор…, който вярва , че всичко е вечно.

Може би по-лесно щеше да бъде, ако бях написала едно апокалиптично есе за Земята без вода. Човек обича да чете такива неща. И да гледа подобни филми. Но лично аз не искам да си представя и за миг това. Моето есе нямаше да звучи апокалиптично, защото фактите крещят, че “водната криза ще се задейства от ръста на световното население. Според прогнозите на ООН, до 2030 г. то ще се увеличи от 6 до 8,5 милиарда души. В момента, за да се произведе и осигури прехраната на един човек от развитите страни се правят ежедневни разходи от 2,5-3 хиляди литра вода. Ако земното население се увеличи с 2,5 милиарда, то за производство на храна ще трябва да се търсят допълнителни 2 хиляда кубически метра вода. В световен мащаб потреблението на вода през последните сто години се е увеличило с шест пъти и до 2050 година ще се удвои.” http://zavodata.com/
Все пак това са само прогнози, които стряскат с цифрите си.
Нека мислим позитивно, нека бъдем добри!
Направете това-оставете за един ден само любимото си цвете без вода. На другия ден то ще стои нещастно, на втория ще е превило листенца и после е ясно. Цветето е умряло.
Отдавна са изписани, измислени различни предписания за пестене на вода, но никой досега не е дал наръчник на човека как да разбере, че водата е живо същество. Да, живо
Водата има памет сочат последните изследвания, въпреки че по този въпрос се спори. Някои отричат търсенията на японския писател Масару Емото, но аз вярвам, защото водата сама по себе си е перпетуум мобиле на живота, изпарявайки се, тя се пречиства
И точно тук е мястото на човешкото същество: не просто да пести вода, защото някой така казва, а да оцени уникалността на космическото послание, заключено в една капка вода.
Вие жадни ли сте?
Аз, ДА.
Затворете очи, излезте под дъжда или сутрин рано стъпете по росата на тревата.
Животът-това е вода.









08 юни, 2011

Паметникът на Дио

Едно от странните места за посещения е паметникът на Дио в Каварна. Не знам дали някой специално е пътувал до там, за да види монумента. Каварна-кошмарът на дупките. Път, който те хласва в миража на пустинята и ужасът от рали Париж-Дакар. За табели да не говорим.
Помня невероятният концерт на Дио в Каварна. тогава пътят беше пропаднал, валеше дъжд, който просто беше наводнил стадиона. Обаче Дио пееше. Публиката бе в екстаз, а моите бели сандали с високи токчена бяха хлътнали под тревата на стадиона и не можех да се отлепя от каварненската топла лепкава метъл кал. Дори накрая успях да купя една изпрана рекламна тениска на Рони от трима брадясали англичани. Но беше жестоко !

А днес Дио кротко си стоеше в един малък парк, а ние му занесохме балони. Беше красиво. Пет минути след като си тръгнахме видяхме през прозореца на автобуса как нашите български ромчета като маймунки висят на Дио и пукат балони.


Посетете паметника на Дио, оставете цвете или балон и се абстрахирайте от дупките, мръсотията и ромите.
Все пак Дио има паметник!

14 април, 2011

Арти Джуниър Йорки

Това е новото кученце в нашето семейство. Разбира се, че още ни е мъчно за нашия Арти. Този палавник е много различен. Иска да му е топличко, иска да се гушка и тича като малко зайче. Всички много го обичаме.
Днес става на 2 месеца. Йоркитата са много палави и искат много обич!

11 април, 2011

Великден




Последният брой на Идеален дом DECOR-16,2011 ме провокирада изпробвам техниката от стари кори за яйца да направя великденски картички.
Използвах: кутийка от шоколадови яйца на MILKA, салфетки, ленено семе и джоджен, панделка и картон, разбира се и лепило С 200.
В резултат на което се получи нещо оригинално и ефектно!
Всеки може да изпробва тази оригинална техника, рециклирайки непотребните кори от яйца. Трябва обаче много да се внимава с направата на тестото и сушенето му. Аз лично отзад ги залепих и за картон, за да бъдат по-стабилни, а и всеки да напише великденско пожелание.
Весели празници.


21 март, 2011

An Apple A Day - A Film by Lubomir Velev


Понякога в момент като този осмисляш защо точно ябълката е плодът, който е довел до грехопаданието на човека. Съвършено е! Идеята и музиката като формата на ябълката - кръг ала перпетум мобиле..

25 януари, 2011

Снежно очакване

Тихо сняг
на пръсти влиза.
Мокри стъпки
са изписали
на пода
синкаво-неоново:
Очаквам те.
Кога?
Когато
лунно са изгаснали
пламъците в печката.
Когато даже и
водата
спряла е да плаче.
А аз невярващо,
заспала съм
захапала
цигара незапалена.



19 януари, 2011

Насилието над животни днес е сигурен показател за бъдещо насилие над хора

Кучефобските статии и материали ме провокират да споделя нещо за кучетата и хората в България. Недоумение в мен буди неприкритата неприязън към безпризорните кучета от бдителните граждани. Най-лесно е да критикуваш, най-лесно е да си недоволен, но по-трудното е да си с чиста съвест. Всеки един град има своята кучешка помиярска гвардия. И тя обикаля, лае и,за съжаление, хапе. Най-лесно е в наше време да се оплакваш, да виниш другите за нещо, но ние, гражданите на изпохапана отвсякъде България, задаваме ли си въпроса -откъде идват кучетата по улиците?

Вчера за пореден път се проведе акция-лов: "Да съберем помиярите, които хапят!" на нашата улица. И са прибрали бялото куче, което е старо, кастрирано, болно и куцо. Защото полайвал и закачал хората. Всички му казваме Белчо. И сега е в една клетка, мръсна, телена, смачкан и умира. Защо???

Обаче са оставили още 5 некастрирани кучета на улицата. Лесно е да се констатира: пълно е с помияри, хапят, мръсно е и т.н. но търси ли някой основната причина ЗАЩО ИМА КУЧЕТА БЕЗ СТОПАНИ ПО УЛИЦАТА?

Отговорът е един – защото има хора, които си вземат кученце и после по-една или друга причина го изхвърлят на улицата. Тези кучета не са дошли от Нищото. Те не са извънземни. Те са плод на човешкия егоизъм, който искайки да погали своето ЕГО си взема домашен любимец и после го изоставя на произвола на съдбата. Още по-страшно е, ако го изгони вече голям. Едно гледано куче бързо става агресивно, защото търси човека, а той като го вижда на улицата вече мръсно, със сплъстивена козина, бърза да го удари, да го прогони. Много скоро милите доскоро домашни любимци освирепяват, защото няма храна, няма ласки, а само глад, студ или жега, търсене на препитание. Това е накратко. И страшно става, когато обвиняваш някого, че дава залък на изхвърлените вече, станали помияри, кучета. Забравихме разказите на Йовков от цикъла “Ако можеха да говорят”.

Не кучетата са по-важни от хората, а хората са станали безчовечни в желанието си да бъдат всякак задоволени.

Лесно е да обвиняваш държавата, социалните институции и хората, че не си вършат работата за безстопанствените животни. Но вместо да търсим как да ликвидираме следствието, нека първо се огледаме край нас. Защо в кучешката дружинка се появява всеки месец по едно ново куче, откъде идва и защо?

Вярвам, че с новия закон за домашните любимци, който ще влеза в сила не знам откога, нещата ще се променят. Поставянето на микрочипове може би ще промени картината, но в същото време си мисля, че това може и да доведе до нови жестокости от страна на стопаните, които в желанието си да останат анонимни, просто ампутират тази част на кучето с чипа. Въпрос на време е да разберем какво ще стане с кучетата в България?

В заключение бих искала да цитирам края на статията на Владимир Христоски, който направи филм за съдбата на безпризорните кучета в България. Филмът бе излъчен по Нова телевизия:

“Хора, време е да разберете, че със злоба нищо хубаво не се случва, напротив - тя води до агресия и нещастия!

Кучетата не са виновни, че нямат дом - ВИНОВНИЯТ СИ ТИ!

И...ЗАПОМНИ:

Когато срещу теб има куче - подмини го и не му обръщай внимание!

Ако срещу теб животното се зъби - говори му тихо и благо, гледай го мило!

Ако животното е застанало в поза "нападение", наведи се като го гледаш в очите и се направи все едно, че хвърляш камък по него. Но недей в действителност да го правиш, защото може да отключиш агресията в него и тогава тежко ти!

Никога не замахвай срещу куче!

Не го гледай злобно в очите!

Не бъди лош, защото ако си такъв, то доста често ще имаш неприятни срещи с кучетата. Те нападат лошите хора! Затова борците не мърдат от колите си!!!”

В заключение: сегашната мярка кастрация отново връща кучетата на улицата, умъртвяването им в 21 век звучи зловещо, но в цял свят има приюти за животни, които са без стопани и много хора вземат от там куче за домашен любимец. Е, ще каже някой, то оправихме България, че стигнахме до кучешките приюти…Промяната започва в човека, затова не бързайте да вземете малко пухкаво кученце, за да имате нещо  у дома, помислете си първо, разходете се, погледнете очите на помиярите и тогава преценете:мога ли да се грижа за едно живо същество като член на моето семейство? Иначе…писъците на нахапаните ще продължават да кънтят и медиите отново ще пишат за поредното нахапано дете или човек, станал неволна жертва не от страна на кучето, а от себеподобния си егоизъм.

П.П. Самата аз имам куче вече 10 години. И си задавам въпроса -какви са тези хора, които си изхвърлят буквално кучетата на улицата?

03 януари, 2011

БЯГСТВО ОТ СЕБЕ СИ

“Християнското учение традиционно обрисува ангелите – носителите на доброто, верните служители на Всевишния – като духовни, безплътни същества, надарени с ум, воля и чувство, както и човекът. Бог ги е натоварил с мисията да бъдат служебни духове. В християнското учение битува тезата, че някои от ангелите се отклонили от изпълнението на Божията воля, изпаднали в самолюбие, горделивост и злоба и така разкъсали връзката си с Бога. Те се превърнали в зли духове, дяволи. В течение на своя живот не са редки моментите, когато човек попада под въздействието на дяволите и затъва в греха. Така както насочените към доброто ангели могат да помагат на хората и да ги напътстват към съзидателност в помислите и действията, така и демоните на мрака са в състояние да изкушават людете и да ги водят към пъкъла. “

из ”Ангелология и демонология”
Декември. Малко преди Коледа. Един от онези мрачни дни, когато в четири след обед става тъмно и не искаш да излизаш никъде. Просто искаш си стоиш в стаята, да четеш книга или щрак-щрак по клавиатурата на компютъра. А аз съм навън и то далече след четири часа. Вятърът страхливо гризва като закъсал помияр вратлето ми, искайки сякаш да каже:”Ей, прибирай се, студено е, не виждаш ли”.Охо, колко сме гладни: и той , и аз.. Но гордо потропвам с ботушките, но не съм сама. Изобщо не съм сама. На едното ми рамо, под косата ми се е сгушили моето ангелче, а от другата страна-на топло в ухото ми-лежи и тихичко похърква моето дяволче.
19.30 е. Поглеждам часовника. Леле, че съм наивница. Познайте какво правя? Чакам автобуса? Не! Тогава какво чакам…Ако ви кажа…ще ме се смеете, защото отдавна не съм на 17 години. Дааа, да вметнем една скоба-те днешните 17 годишни отдавна не чакат по този демодиран начин. Там всичко става светкавично.Просто няма време за обяснения. И сега, чакам един напълно непознат мъж, от когото имам две малко нефокусирани снимки. И един страхотно интересен разговор относно моите творения словесни, и една прекрасна симпатия, която се развива бавно, някак провлачено като първи стъпки с кънките по леда. Но…пък имам едно такова усещане…В този момент МД/моето дяволче/ се събужда и бодро казва:
-Ей, че си смотана! Какво висиш под тази лампа…вече закъсня с половин час…А и е толкова студено!
Аз примигвам.Тогава МА /моето ангелче/ се подава от рошавата ми, вече напръскана със снежинки, коса и смело заявява:
-Звънни му, виж заваля, ами ако е станало нещо!
МД храбро подскоча чак на рамото ми:
-Закъснял ли, ами той изобщо реален ли е?
-Звънни му….- бръмка ми в ушето МА.
Посягам, замръзнала дали от студ или от притеснение, към мобилния и звъня. Един път, втори, трети…и нищо…нещо там пее. Затварям…Натиквам апарата дълбоко в чантата си.
МД танцува степ на главата ми, токчето ми вече е изровило кратер на тротоара. И точно тогава звъни телефона….
Ооооо…- си казвам…Най-сетне..
-Ало, скъпа къде ли? – сладичко изръмжава анонимкото. Обяснявам нещо объркано, но той май е чул как ми притракват зъбките и добавя:
-Ама ти да не си на улицата, ауу недей така…Влез на топло…
И на мен наистина ми става много топло…чак горещо.
-Влез и ме чакай в ресторанта.
“В кой ли ресторант?” – мислено си задавам въпроса.
МА сладичко пърха с крилца като вентилаторна печица около мен.
Остават само 10 минути. Оглеждам се . Празно. Няколко снежинки вятърът грижливо е подгонил и аха…да ги лапне, но те весело подфръкват.
МД ревниво мълчи. Не знае какво да каже. Подръпвам през 1 минута часовника си и…чакам. След малко по малко от седем минутки..зрррр телефончето ми звъни.
-Ало, къде си?
След няма и тридесет секунди нещо като танк се спира. Черно, тежко и зловещо. Бррррр……….Само липсва дулото му и се мушвам през отворената врата. МД крещи:
-Глупачка, как така се казваш в колата на непознат мъж, ами ако те отвлече…
Шттт, замахвам…и то се скрива зад седалката.
Поглеждам моя анонимен мъж и усещам как сърцето ми прави две напред едно назад. “Харесва ми!”-казано по английски маниер. Даже май в повече.МА ласкаво ми прошепва като стара приятелка:
-Ммммм,колко е готин.
Двете същества са се усмирили и чакат да се захапят на тема моето поведение.
В интерес на истината нямам резервация за никакъв ресторант. Но пък поне знам къде е топло. Но в първия ресторант - места няма. Оффф, така и във втория. МД се киска и ме боде с тризъбеца.
-Ха-ха, видя ли сега!- тихичко ме яде по Его-то..
МА мълчи и се чуди. А аз - на тръни. Леле…ами сега. Важното е, че накрая сядаме. Заведение като заведение. За петък вечер-почти препълнено.А оркестърът бичи балканска чалга. Просто “перфектно” за среща, която сънувам не знам откога точно.
Огромното меню за малко спира всякакви разговори. После всичко си идва по мястото. И в пламъчето на запалената свещ минават флуидите на онова невидимо нещо, което се нарича магия на първата среща.Разговорът тича като сърфист по вълните. А стрелките на часовника са се побъркали…движат се все едно без спирачки.
И тогава го изтръсквам /нали съм страшно принципна на първа среща/:
-Аз трябва да се прибирам.
Крис/така се казва моя чаровник/ изведнъж онемява. Усещам как всичко започна да пропада.
МД от радост скочи във виното и оплиска масата с кървави капки. На война като на война. -Правилно! Така и трябва. Битката трябва да бъде жестока.- войнствено нарежда в ухото ми.
Обаче битка няма.МД тича да си потанцува в свещта.Хула-хоп в пламъка й.
Крис е страшно възпитан мъж или поне не му личи колко е разстроен.От моето НЕ. Но на мен не ми става по-добре.
Той преглъща моето кактусово НЕ с една глътка вино, както се казва, и след малко, точно когато ама изобщо, изобщо не ми се тръгва, плаща сметката.
Отвън снежинките са спрели. И луната се е облещила като фенер на Плас Пигал. МА плаче. Усещам мокрота под ухото си.Танкът безмълвно се отваря.
-Ще те закарам…- бодро казва Крис.
А аз мълчаливо прехвърлям дългия си крак и сядам. Къде да ме кара…като съм на две минути от дома. И напрежението ме смачква, повече отколкото мълчанието.
Знаете ли за онази неловка пауза, когато искаш да кажеш нещо, а не знаеш какво точно искаш?
Вакуумирани седим и..тогава…, ама не знам как , се целуваме за първи път.
Това е раят.Топлина с винено усещане за греховност. Не спирам да потъвам…МА го чувам през завеса от пух..
-Защо? Защо го направи…Изложи се. Нали трябваше да се дама на първата среща? Нали каза НЕ…
МД се кокори и подсвирква гаменски….
Тогава през мъгла от сълзи, отварям рязко вратата, и ..бягам. Бягам от себе си, бягам от Крис, бягам от скопения танк.
ДВА МЕСЕЦА И МАЛКО ОТГОРЕ
ПО-КЪСНО
Няма нищо по-хубаво от това да имаш ангелче и дяволче. Защото на сутринта, когато се събудихме бяхме ШЕСТИМАТА в леглото
Аз, Крис и онези четирите, всички, вплетени в една безумно диаболична прегръдка. Като нас. Някой ще попита-защо пък четири? Оказа се, че Крис също си има свое ангелче и дяволче. И че те са точно толкова опасни, понякога сложни и чак объркващи мен самата с постъпки си, в което се убедих в последните месеци.
Моето дяволчето кротко спеше под мишницата на Крис, а ангелчето похъркваше в рошавата ми грива. Неговите бяха станали и се люлееха на стрелките на часовника. Определено и те бяха ранобудни като мен самата. Да, така е…никой нищо не знае. Когато има в теб две души, то винаги може да намериш място и за трета, която носи в себе си още две. Стана сложно математическо уравнение. От онези, които решавах в училище и вечно бърках решенията.
-Хей, оправи се…- прекъсва моите философски размишления МД.
-Приличаш на таласъм. Ще уплашиш Крис.
Крис…поглеждам го. Почти три месеца го чаках като Пенелопа да се върне от САЩ. Най-дългите месеци в живота ми.
А Крис…Крис не ме вижда. Сънува една самотна снежинка, която е разтопила недоверчивото му сърце. Протяга насън ръце да я улови, но вместо това докосва мен и се събужда.
-Честит Св. Валентин! – казват за първи път в хор нашите невидими ангелчета и дяволчета.
Но ние изобщо не ги чуваме, защото сме в нашия свят на целувките и мечтите.