Ladies' room или размисли за тоалетната

Почти винаги тръгвам с големи очаквания за театрална постановка и все по-рядко те се оправдават. За спектакъла Ladies' room реших да тръгна с малка кошница с очаквания, въпреки че в афиша грееше името на Дони. Почти нищо не знаех за британските драматурзи М.Невил и Дж. П. Хакълби.
Останах не просто очарована, а изключително впечатлена от представлението на казанлъшкия театър "Л.Кабакчиев".
Истини, които все едно може би знаем, бяха поднесени в изключителни атрактивни персонажи. Една сценографска тоалетна, точно подбрана музика и вечната тема за любовта. Краят е тъжен и възвисяващ. Защото все пак един човек умира точно на Нова година, единствената истински влюбена жена. И някак зрителите, които се смеехме на сцените с изневерите, пиперливите изрази, танците, онемяхме. Дони, един мъж-гей, в дамската тоалетна в незабравимото лирическо отстъпление сякаш попита цялата публика:"А днес хората умират ли от любов?" Илюзия ли е любовта?
Къде е истинската любов? А има ли я? Или всичко се губи в ежедневните предателства, интриги и омраза? Какви са мъжете, а жените? 50 или 100 струва една любов? А тя плаща ли се? И изобщо струва ли пари?
Този спектакъл не се разказва. Той се усеща и те кара да мислиш после за своя живот. За приятели си, приятелки си и хората, които искаш да обичаш. Както и за тези, които те предават.
Искам още много да напиша...за Ladies' room, но ще завърша отново с думите на Саша, героят на Дони -"Нека не превръщаме живота си в тоалетна ..."