Бързай бавно

“Ако мисълта за даден човек никога не изчезва от съзнанието ви, знайте, че той ви обича. Ако и вие не изчезвате от съзнанието му, и двамата се обичате.”

Петър Дънов

 

 [14.10.2011 г.]

Алекси: Здравей и тук!

Тея: ООО...Ха ха, а аз ти пиша приказката…..за “Чопърчо”.

Алекси: Да, ще ми е интересно.

Тея: Като Шехерезада.  За 1001 нощи.

Алекси: Хитро.

Тея: Защо...не те ли провокира???

Алекси: Напротив! Та какво става след бобеното ин витро със стоте попадения?

Тея: Така че....си  лежим и си казваме мъжки имена....за 100 момченца.

Това е сладко, защото можем и да поспорим.... За един месец ще ги измислим. И на 101-то ще кажем:Това е Чопърчо...Защото ни чака още едно предизвикателство...Мъжът сложил също 101 овесени семена в конюшнята и се излюпили 101 кончета.

Алекси: Това ми прилича на дълъг сексуален меден месец! Ха ха…

Тея: Че трябва другия месец да мислим за конски имена. 

[20.10.2011 г.]

Тея : Знаеш ли кое е най-важното в живота? Да имаш мигове, когато спираш времето. И ти се струва, че не са минали три минути...а са цели часове...

Алекси: Мммда, имам такива мигове, и те ти дават усещането, че точно тях си чакал и за тях си струва да живееш, и да се постигаш нещо.

Тея: И да общуваш с партньора си, но не само от рода на...”Какво има в хладилника, напазарува ли, сложи ли ми ракията на масата, защо не ми е изгладена ризата?” Т.е...малко да надмогнеш битовизма. Точно така е...Радвам се, че ме разбираш..иначе може да звуча смешно.

Алекси: Не, не звучиш никак смешно!

Тея: Просто човек се затлачва в някакво ежедневие...и става робот!

Алекси: Много ми е трудно понякога да обясня такива неща на някого, имам чувството, че съм извънземен.

Тея: Да, и си мислят: “И кво се прайш на интересен….” Нали??? Хапване, чалгийка, тъпи филми..

Алекси: Лафове, за пари, за коли, за апартаменти…

Тея: В този план, в който с теб си споделям..е рядкост…

Алекси: Някакси го надмогнах това, като останах сам, си дадох сметка кое е значимото за мен.

Тея: Така е...самотата дава свободата да осмислиш. Нещото в теб!

Алекси: Ами да, започнах да се занимавам с неща, с които отдавна не бях, все не оставаше време, да имам време за себе си.

Тея: Да, но не си станал съвършеният егоист.

Алекси: Започнах да се вслушвам в себе си, какво аз искам, а не "какво трябва".

Тея: И ти е лекично отвътре. Нали???

Алекси: Не, тук не става дума за егоизъм, а за себеопознаване, звучи смешно, но аз се опознах на 37 години, е пак е нещо, някои и до смъртта си не се познават. Започнах да изпитвам удоволствие да откривам нови неща за себе си, за възможностите си.

Тея: И сега не се ли усещаш малко странно и не на място понякога? Неразбран, объркващ представите на хората...

Алекси: Да, но не ме интересува! Но имам проблем, трудно намирам човек, жена, която да е на същата вълна, повечето са обсебени от мисли за оцеляване, пари и т.н.

Тея: О, да. Жените са станали..комерсиални кучки в търсене на мъжа с пари...

Алекси: Наистина обърквам хората - безкрайно съм откровен и това ги потиска, и очакват някакво незаслужено съжаление от мен, което аз не намирам повод да им давам. Не разбират, че човек трябва да е отговорен за постъпките си и да си вземе живота в своите собствени ръце, и да прави нещо, не само да се оплаква от всички и всичко.

Тея: Което е адски унизително

Алекси: И не само за пари!

Тея: И дрехи, и желания...

Алекси: Да оставим парите, в момента, в който отношенията опрат до леглото, е тогава става много “интересно”. Комплекси, страхове, потиснати желания, срам, смут, а иначе сме със самочувствие и само прагматични мисли, и ограничения - никакво отпускане, отдаване, нежност, топлина - именно секс, а не любов! Празни са отвътре повечето хора, изпразнени от съдържание и смисъл, звучи грубо, но е факт.

Тея: При секса енергията трябва да е хармонично, преливащо се нещо, което би трябвало да те зарежда, както и ти да даваш. Сериозна съм. Харесвам душата ти.

Алекси: По принцип мъжката енергия е тази, която трябва да се отдаде, жената да я приеме и трансформира, но да стане това и двамата трябва да са на тази вълна, иначе нищо не става, възвратно-постъпателни движения във влажна среда.

Тея: Така е...но мъжът и приема от жената.

Арекси: Приема, но не трансформира.

Тея: Балансът е много сложно нещо...кой кого...и как...женската енергия е топла....мъжът като че ли няма нужда от нея. Само мога да те помоля за нещо...дай ми време...

Алекси: За???

Mira: Емоционално спокойствие. Разговори...и искам..как да го кажа…Да общувам с теб…Бързай бавно! Да изпитвам мига на усещането с теб!

Алекси: Разбира се, така или иначе няма да започнем от секса, спокойно!

Тея: Всичко си има своя траектория, която зависи от нас.

Алекси: Така е! Нека нещата следват своя собствен път!

Тея: Въпросът е....да продължавам да си го усещам това и другото в мен...към теб...което си ме драска отвътре

Алекси: Призна ли си!?!

Тея: Не се казва любопитство...По-скоро - откровение!

 [17.11.2011 г.]

Алекси: Добър ден! Тук ли си?

Тея: Да, съкровище.Видях те! Радвам се, че се появи!

Как си...Целувка може ли? Много си бърз...Появи се и изчезна, докато ти пиша...Нещо хубаво без да прекалявам...нали може?

Защото мисля за теб....в онова време, когато си сам с мислите като сега.

След като бяхме заедно имам много по-пълноценна визия за теб....и  желания...ако не те стряскат всичките… Не знам кое е правилното...Но е така хубаво с теб!

[01.01.2012 г.]

Тея: Да ти призная-имах го усещането още преди да те пипна....или преди да те целуна...но когато се случи...разбрах че това е било само един процент от предполагаемото усещане за теб и.. всичко...просто е съвършено.

Алекси: Притесняваш ме, нямам това самочувствие, явно е някаква химия помежду ни.

Тея: Аз също нямам това самочувствие...Но с теб е...като в приказките. Не искам да те притеснявам...по никакъв начин.

Алекси: Радвам се, това, което мисля, ти го казваш....

Тея: Споделям…Винаги съм била толкова откровена с теб. Съвсем синхронно е, естествено...и взаимно най-вече.

Алекси: Знам, че не става дума само за това! Вълшебно е!

Тея: Нещата са такива, каквито ние ги усещаме...не ме интересува мнението на никой...

Само твоето!

Алекси: Ха ха, така е!

Алекси: Слънце, изчезвам за 30 мин!

Тея: Изчезвай, кукуряче….

Той и ..тя

Той стоеше и поглеждаше нетърпеливо към огромния часовник, защото имаше среща. Огромните стрелки едвам помръдваха. А така му се искаше тя да беше вече дошла. Затвори очи и се опита да си я припомни. Зара, неговата прекрасна любима. Дълги руси коси, огромни и замечтани очи и стройна фигура, която се появяваше като пролетния вятър. Изпита възбуда при спомена за безкрайно дългите й крака, които обичаше да усеща около себе си. Помнеше подскачащата й походка и гласа й…О, този глас…копнееше да го чуе. Нейното леко и загадъчно Р, което навяваше горещи мисли. Вече цяла седмица се чудеше къде ходи. С тези нейните командировки. Чак ги намрази.

Пристъпи леко напред. Не беше много топло. Мартенско време. Снегът все още се топеше, но зелената тревичка вече се подаваше като рядка мъжка брада по моравите. Отново се унесе в спомени и дори забрави за часовника отсреща.

Спомни си първата им среща преди две години. Малко неочаквана, но помнеше как ласкавите й ръце нежно го докоснаха по шията и първият й плах допир до тялото си. Потръпна от удоволствие. И още нещо-ароматът й. Да, тя винаги ухаеше на канела и джинджифил. И на още нещо, което той и така не разбра.

Отново погледна часовника. Май закъсняваше, а винаги беше точна. Може би нямаше да дойде. Отново нервно запристъпя от крак на крак. Подухна лек смразяващ вятър, който го накара да потръпне.

И точно когато бе загубил надеждата, че тя ще се появи…усети леко движение. Обърна глава и я видя. Високи кожени ботуши, брич панталон и късо кожено яке. Изглеждаше като излязла от модно списание. Държеше ръкавиците си в лявата ръка. Той изцвили от удоволствие.

Ти си СТРАХОТНА.... се чу от към търбуха на коня, последвано този път от мощно изцвилване...После дебелите му бърни се заопитваха да направят нещо като целувка..Дори и Той, Конят, съзнаваше колко е красива  онази, която щеше да го яхне, и което яхване той с радост и любов приемаше.

За него нищо друго нямаше значение. В безвремието на очакване само миговете за ласкавите думи, за нежните погалвания го караха да се чувства щастлив. А споменът за нейното яхнало го тяло, придаваше някакъв неопределим смисъл на многото самотни часове в конюшнята на живота.

Колкото и да го смятаха за немислеща твар, поведението му винаги издаваше, че не е безразличен. Че и след неопределен брой дни на безмълвие, всичко между него и обяздващата го ездачка оставше непроменимо от онова, което хората наричаха време. Времето не изтрива паметта. Паметта изтрива времето. Докато я има, ще има и любов, изпълнена с еротични копнения и усещане за взаимност.

В изблик на желание, докато се радваше на усещането за страстно вкопчените бедра на своята русокоска, конят успя да изкаже  и едно безмълвно ... “Обичам те”, което прозвуча толкова искрено. Тя отново го погали с върха на пръстите си и времето спря.

После, почувствувал топлото й , закръглено  дупе, конят се понесе в галопа на своето усещане. Във вихъра на еротична слятост с онази, която го чувстваше за свой, а той нея за своя.

Отново бе дошъл мигът на живеене - той за нея, тя за него. Празните и безмълвни часове и дни бяха изчезнали. Беше дошъл отново мигът на сливането, заради който ни има.

Ехото на копнежа сякаш продължаваше да ехти в ушите и на двамата. И никакъв вятър, или безмълвие не можеха да го заглушат.

                                                           

.. 

ПЕТЪК 13 ОТНОВО

Оказва се, че изненадите не свършват днес. Бг татко ме сюрпризира така...
http://bgtatko.bg/17492/i-nagradata-na-publikata-v-konkursa-ero-2012-otiva-pri/

И наградата на публиката в конкурса “Еро 2012″ отива при…

… Мира Петърчева за разказа “Тя и… той”!

В посочения срок – до 24:00 часа в четвъртък, 12 юли – разказът й успя да събере най-много харесвания във “Фейсбук” – 46.

Мира Петърчева получава бутилка специална ракия от дълбоките резерви на изба „Магура”

Петък13

Когато е петък 13 и имаш рожден ден, стават чудеса.

Лунна захар

Тичам във нощта
По дръжката на сребърна лъжичка,
хлъзгава,
дъга със капки от кафе.
Да стигна устните ти
с лунна захар.

CAS блог

Да започнеш да водиш собствен блог е предизвикателство, а когато е част от обучението ти, се превръща и в малко досадна работа. Особено ако касае период от две години. И ако има да отразяваш толкова много събития.

Това са дневниците на на моите IB принцеси. Искам да кажа в края на тяхното обучение, че цялото мъркане, сърдити разговори, безброй писма във Фейсбук, напомняния, оплаквания и още какво ли не, си струваха.

Защото нещата, които са споделени в блоговете, си заслужават.

Защото някои от тях са били повече от страхотни като изживяване и реализация.

Искам тези блогове да останат не само като добра практика за  IB School, но и да са наши общи спомени, които след години ще ни върнат във времето, когато не просто се обичахме "сериозно", но и бяхме толкова усмихнати и понякога недоволни от това, което искам Аз и правите Вие.

Лично аз бих се радвала да продължите да пишете в блоговете си, защото да имаш блог е предизвикателство и начин да разкриваш своето непрекъснато променящо се Аз!

Мирела

http://mimspencheva.blogspot.com

Кристина

http://chrissieib.blogspot.com

Христина

http://hristinapancheva.blogspot.com/

Мартина

http://casmarti.blogspot.com

Радослава

http://casrados.blogspot.com

Лора     

http://loretta-casdiary.blogspot.com

Европейски ден за солидарност между поколенията

"Остаряваме бавно, неусетно дори"...се пее в една известна българска песен. В Дом за стари хора "Венета Ботева" хората са толкова млади по душа. На 26 април с колежаните бяхме за пореден път там и усетихме, че хората там имат нужда от внимание, топлина и думи на обич. Може би в монотонния им начин на живот ние идваме като малък тайфун, изпълнен с усмивки, настроение и носим изненада. 
Те също ни изненадаха със своя позитивизъм, майсторските пана от цветни конци  и песните, които спонтанно ни запяха.
После си тръгваме, става ни малко много тъжно, защото ги оставяме сами, но си казваме, че скоро пак ще бъдем при тях и отново ще споделим усмивки с тях.

Великден

Великден е! Да забравим лошото, омразата, гордостта, обидите. Да бъдем по-добри от днес! Да запалим свещичка за вярата в душата си! Да се прекръстим с надежда, че доброто е с нас!

Христос возкресе!

Да вървиш по конец

“Ключът към промяната е да се отървеш от страха”

Розан Кеш

В желанието си да бъда изящна, всеки ден се опитвам да стъпвам като във филмите. Брадичката леко нагоре, погледът вперен напред, ръцете балансирано да се поклащат, а краката да правят нежни пируети. Но, уви! Българските тротоари са като лунни кратери. Изтъркано звучи, но е така. Обувките ти пропадат в ронещата се плоча, забиват се в пясъка, опитват се да преплуват поредната локва…Историята се повтаря. Всеки ден. Едно и също. Усещам, че вървейки, по-скоро наподобявам на тромав пингвин, който се крепи между две заледени плочи. Трудно е, оказва се, че това е почти невъзможна мисия.

Започнах да чета статии. Такива в интернет - как да оправим походката си. За манекенки, за спортисти, за циркови артисти. И нищо. Прехвърлих  различни статии и започнах да се обезкуражавам.

Задълбочих се в спортните упражнения. Вдигах томове на главата си, най-често от Иван Вазов, за да вървя с изправена глава и да се отърва от досадния навик да гледам долу в краката си. Нищо. Само вратът ме заболя. Вазов се оказа не само досаден като автор, но и неудобен за носене. След тези тренировки се питах как го правят онези жени с огромните делви на главите си, които носят вода без да я разливат.

Цялата ми ентусиазирана програма в крайна сметка се оказа едно фиаско. Обувките ми продължаваха да страдат. Вечер тъжно гледах изкривените токчета, олющените муцунки, драскотините по тях. Не исках да си мисля за това колко пари бях вложила. Не че не беше важно.

Тогава една нощ сънувах, че вървя по конец. Нежно се плъзгах по синкавата нишка, която висеше над огромна пропаст, подскачах, опитвах се да се спъна, но краката ми сами тичаха и не искаха да спрат. А конецът нямаше край.  Така и се събудих. С мисълта за този странен синкав конец.

Но през деня отново изпаднах в кризата на дупките и небалансираното ходене. Обувките ми навярно плачеха от ужаса на тормоза, на който бяха подложени отново. Точно този ден ми се наложи два пъти да се разходя напред назад по калдаръмите на стария град.

Нищо не се случваше. Продължавах да ходя на фитнес, да чета статии, но промяна нямаше. И тогава се случи онова странно нещо, което аз просто нарекох ПАДЕНИЕ.

Него ден бързах както винаги, а тротоарите сякаш се бяха наговорили точно днес с всяка своя дупка да ме карат да се чувствам още по-беззащитна. А и бях с новите си червени обувки. Мразя червените обувки. Винаги си мисля, че с обувки в червено, краката ми изглеждат патешки. Но пък тези бяха толкова красиви, най-вече нежната каишка около фините ми глезени. И двете ми ръце бяха заети - в едната стисках папките с отчетите, а в другата - дамската си чанта, която приличаше по-скоро на огромен сак. Все си купувам големи чанти. Като че ли искам да събера в тях разпилените си мисли. И не помня как, но се чу едно: Хряс….и токчето ми се счупи в поредната разбита тротоарна плоча. Опитах се да се задържа, но полетях. Отворих очи. От нивото на тротоара  светът изглеждаше различен. Две лъснати мъжки обувки бяха паркирали пред носа ми, придвижвайки поглед нагоре, видях как една мъжка вратовръзка се плези в лицето ми. Не помръднах. Осъзнавах че приличам на марионетка без кукловод, а краката ми са в някаква абстрактна поза от картина на Дали.

- Мога ли да Ви помогна?-чух някак отгоре. Някой да пита.

- Да…- промърморих на лъснатите обувки. И се огледах в тях.

- Аз съм Георги, приятно ми е!? – и две яки ръце ме вдигнаха от безвремието на тротоара.

Усмихнах се малко глупаво. Бях си забравила името.

Чантата ми разпиляна зееше долу, а папките бяха се напоили в локвата като прогизнал памперс. Погледнах към краката си. Бяха здрави. А дънките ми бяха възкални.

Мъжът вече събираше женските ми истории в чантата. Реших и аз да се наведа. Но левият ми крак с пречупения червен ток отказа. Изохках.

Много мило и внимателно Георги ми каза:

-Моля, недейте! – и започна да събира всичко. Почувствах се неудобно. Замънках някакви извинения и точно тогава усетих как политам. Висях във въздуха. Той беше ме метнал на рамото си и ме носеше. Затворих очи. Тогава разбрах какво е да вървиш по конец. Бе същото  като в съня ми. Плавно, нежно и безпрепятствено вървях по конец. Затворих очи. Сънят ми се сбъдваше – аз вървях по конец. Усещах как плавно стъпвах във въздуха въпреки болките в крака си. Докато стигнахме до колата му.

След ПАДЕНЕТО и реалното усещане да вървя по конец, не се стряскам от дупките по тротоарите. Не изпитвам притеснения нито за себе си, нито за обувките си. Не се страхувам как изглеждам. Или дали брадичката ми е вирната като във филмите. Обувките ми се усмихват дори, когато са одраскани.

Обичам Георги. Живея с него. Страховете ми се оказаха просто един възел, който любовта разплете и вече вървя по конец. 

Великден в душите ни

Весели Великденски празници!
Наближава времето, когато боядисваме яйца и творим малки сфери от изящна красота. Но преди това трябва да помислим и за великденската декорация.
Това са моите великденски порцеланови фантазии, които могат да накарат всяка трапеза да заблести в пролетни багри.
Постарайте се на този специален празник да направите нещо, което ви доставя радост. Което може да споделите с околните, за да почувствате животворната сила на Възкресението.