Дисертацията

„Световната здравна организация призна любовта за психично отклонение. Отсега нататък тя ще се отнася към точката „Разстройство в навиците и влеченията". Освен любовта към разстройствата и навиците се отнасят още алкохолизмът, токсикоманията, клептоманията, игроманията и др. Според учените любовта може да се сравни с обсесивно-компулсивното разстройство. По това как обича човек може да се съди за състоянието на неговото психично здраве. В любовта се проявяват крайни черти на характера – и светли, и патологични."(статия в Интернет http://eva.bg)

Елена отдавна не бе излизала на среща с мъж от нета. Преди три години това бе част от начина й на живот. После замина за Виена на специализация и забрави за тези странни срещи. Е, но определено срещите от третия вид, както тя ги наричаше, й помогнаха да напише дисертацията си на тема „Обсесивно- компулсивно разстройство в  любовта – прояви във виртуална среда". Но оставаше една трета част и затова отново си създаде профил в най-търсения сайт за запознанства. Сложи собствена снимка , две сентенции за цвят и малко се стресна, когато получи още първия ден 33 писма от Генчо. Имаше и други, но тези определено звучаха интригуващо. Генчо според профила бе от София, мениджър, разделен с жена си и пишеше грамотно на кирилица. От снимката я гледаше приветливо мъж с мустаци и малка брадичка, а сините му очи бяха толкова искрени. И все пак имаше нещо, което я тревожеше в него. Eлена определяше себе си като реалист, здраво стъпил на земята, но си даваше сметка, че понякога, в такива моменти интуицията й я водеше в правилна посока, след което съжаляваше, че не и се е доверила. И особено когато ставаше въпрос за виртуални запознанства. От опита, който беше натрупала преди време, тя знаеше, че снимките никога не могат да дадат напълно реална и обективна представа за външността, а информацията много често гравитираше твърде встрани от истината.

„Е! На война, като на война – както казват французите!!!" насърчи се младата жена. „Ако не друго, този образ може да се окаже интересен екземпляр за третата част!"

Тя не страдаше от суеверни предразсъдъци, но се насърчи допълнително и от идеята за съдбовно пророческата символика на числото 33 ... каквото и да означаваше то.

И така, преодолявайки и последните си съмнения и предубеждения, Елена, почти на един дъх изстреля в ефира едно сдържано, но приятелски усмихнато писмо отговор, адресирано до очарователния профил на Генчо. Неговият отговор цъфна почти веднага. Едно дъ-ъ-ъ-ълго и прочувствено излияние, на тема: „Очите ти" и „Колко много за мен означава това, че ми се усмихна тъй ласкаво!!!"

В 19.30 Елена се погледна за последен път в огледалото. Определено червената рокля й приличаше. Може би деколтето бе малко предизвикателно, но все пак отиваше на среща. До 20.00 часа оставаше още малко време и тя прегледа записките си набързо. Тръсна къдрици и уверено отвори вратата. Изобщо не подозираше, че отваря вратата на ада.

Една година и три месеца по-късно

Елена стоеше за 12 пореден път в районното управление на полицията и пишеше жалба. Срещу Аврам Икономов. Това бе истинското име на Генчо. Срещата бе фатална грешка. Грешка, която тотално обърка живота й, промени психиката й и доведе до сривове в работната й среда. Елена живееше в страх. Страх от действията на Аврам. Темата на дисертацията й се превърна в реалност. Всичко, за което бе писала и обяснявала чисто в теоретичен план, й се случи. Тя продължи да пише жалбата.

„Днес установих, че е влизано в апартамента ми. Без взлом. Някой, според мен Аврам, бе изпушил две цигари, после всичките ми бикини бяха на пода, а една къса сатенена нощница намерих разрязана и изрисувана с червило във форма на сърце отпред.."

Елена спря да пише и се облегна назад. Затвори очи и си спомни как мина първата им среща в ресторант „Двата щрауса". Каква ирония.

Ресторант „Двата щрауса", една година и три месеца преди това, 19.30 ч.

Аврам Икономов влезе в ресторанта тридесет минути преди срещата. Развълнуван си поръча малка водка. С нюх на опитен ловец долавяше, че ще бъде интересно това онлайн познанство. Жената бе изискана и интелигентна, а това вдигаше летвата доста високо. ... Поне така обещаваше профилната информация, която, по всичко личеше да е обективна. За времето на виртуалните си странствания, „Генчо“ се беше понаучил да предусеща поне това. Е, винаги съществуваше процента на изненадата, но това правеше играта още по-интригуваща. За това той смело гаврътна водката и когато алкохолът се разля из тялото му, отми и последните следи на някаквото леко притеснение и изостри апетита му за срещата с новото му завоевание. Когато часовникът удари 20.00, Аврам започна леко да нервничи, понеже - мислеше си той - след като аз съм дошъл половин час по-рано, тя би трябвало да е тук поне пет минути преди часа на определената среща! ... Той беше от хората, които се възприемаха до толкова неустоими, че всяка една дама, удостоена с вниманието му, би трябвало с нетърпение да политне към мястото на определената среща, и ако не поне пет минути по-рано, да се закове там на часа. Затова и нашият герой започна леко да нервничи, барабанейки с пръсти по масата. Машинално се обърна към келнера и поръча „още една малка“. След това нервно извади телефона си и набра номера на Елена, който тя му изпрати за всеки случай, когато се уговориха да се срещнат.

 „Извини ме, но мъничко ще се забавя! - направо отговори Елена, когато вдигна телефона си. Само след пет-шест минути съм в Щраусите! Нали знаеш каква лудница е по улиците по това време!?“

Видимо успокоен, Аврам, аранжира най-мекия тон на гласа си, и почти ласкаво отговори: „О-о-о-о не-е-е-е!!! Не се притеснявай! Исках само да ти кажа, че вече съм тук и очаквам приятното ти появяване!“ - после се огледа в лъскавата капачка на солницата и дръпна възела на ризата си.

Десет минути по-късно Елена влетя в ресторанта. Потърси с поглед Генчо от снимката, но нито един от мъжете на приличаше на него. Но с крайчеца на окото си мерна как един светлорусоляв мъж се надига и кима към нея. Елена се засмя наум:”Каква съм наивница! Ама разбира се, че няма да сложи собствена снимка!” Той се представи за Аврам Икономов и побърза сервилно да обясни за Генчо и снимката. Елена почти не го слушаше. Вниманието й бе привлечено от късите му шишкави пръстчета, които непрекъснато се движеха на масата. Подсъзнателно това я ядоса. Аврам се оказа словоохотлив събеседник и тя почти изпълни задачата, която си постави с предварително намислените въпроси. Ресторантът имаше превъзходен готвач и вечерта бързо напредваше. Накрая той предложи да я изпрати. Тя отказа, но той пак настоя. Елена се почувства уморена и се съгласи накрая. Взеха такси. Той седна отпред, а тя отзад. Това малко я успокои. Незнайно защо тя усещаше, че около Аврам има нещо, което я изпълва с тревога. Но реши, че си внушава. Разделиха се любезно до вратата на кооперацията, която Елена обитаваше. Аврам стоя още половин час на тротоара и мълчаливо гледа нагоре.

-Да, готина кучка! – си каза тихо, но костелива! Трудно ще стане.

Запали една цигара и се гмурна в мрака на квартала.

Генчо  или Аврам, не я потърси на другия ден, нито на следващия. Но на третия тя получи 10 странни анонимни позвънявания на телефона си. Някой сумтеше и пръхтеше. После затваряше.

Това бе само началото. Тихият терор прерасна в непрестанни позвънявания от скрити номера. Наложи се да изключва телефона си. Елена се опита да се свърже с Генчо, но …удари на камък. Остана с убеждението, че е сравнително интелигентен мъж, но на практика беше различно.

Няколко месеца по-късно усети, че я следи някой. Подсъзнателно нещо я караше да се обръща, защото усещаше с периферното си зрение, че е обект на интереса на лице, което се спотайва. Това се случваше на различни места – и тя усети, че не е същата. Стана неспокойна, приятелките й усетиха, че тя е разсеяна, напрегната и й препоръчаха да отиде на психолог.

Да, това се оказа добър ход и след няколко сеанса Елена се почувства почти спокойна. Докато една вечер пред вратата на апартамента си не намери червена роза, цялата намушкана с игли. И така в продължение на два месеца. Свърза се с кварталния, но в полицията никой не го взе на сериозно. Елена видя как по-младите полицайчета се побутват и подсмихват, оглеждайки гърдите й.

Една година и четири месеца по-късно.

След три месеца Елена трябваше да защити дисертацията. Всъщност бе готова. Но Елена имаше план как да приключи цялата история с Генчо. Купи си руса перука, направи си шармантни снимки и се регистрира в оня същия сайт за запознанства под името Дева Мария. След 24 часа, тя имаше 159 писма от мъже от всякаква възраст, но не и от Генчо. Кой знае под каква регистрация се подвизаваше, но тя знаеше, как пише той. Неговите изречения имаха особена архитектоника, използваше специални и учтиви думи, които грабват вниманието и пишеше само с главни букви. На 12 ден от регистрацията Елена отвори поредното съобщение. “Бинго!” Да, сигурна беше, това е нейният човек. Този път от снимката я гледаше достолепен мъж с очила и вратовръзка. По професия режисьор. Дева Мария активно започна да флиртува с него. И скоро получи покана за среща. Как чакаше този момент. Елена отдавна бе разбрала, че нито психологът, нито полицията може да оправи положението.

Срещата бе отново определена пред ресторанта “Двата щрауса”. Шифърът за среща бе червена роза, която той щеше да носи. Елена вдигна телефона, набра един кратък номер и каза.:

-Тази вечер, 21.00, ресторант “Двата щрауса”, мъж с червена роза, парите след това.

Седна и изтри акаунта си в сайта за запознанство.

Три дена по-късно във вестник “24 часа” в криминалната хроника се мъдреше кратко съобщение, за пребит и гол мъж пред ресторант в София. Журналистите бяха отбелязали и факта, че същият е криминално проявен и задържан от полицията за подадени сигнали за блудство от три жени.

За първа нощ Елена спа спокойно.

Милост за нас, здравите!...

По случай 3 декември Международния ден на хората с увреждания фондация "Сила за живот" организира великолепен концерт с вход “Свободен” в ДМТ “К.Кисимов”.

Беше невероятно, емоционално и искрено: Кристиян Григоров (Крис), Катя Минчева, Илона Калчева, Петя Алексиева, Робърт Абрашев и др. вдъхновиха всички в залата. А залата беше почти празна.

Да, вярно е, че Община В. Търново подкрепи финансово проявата, но нямаше гости от местната власт, които да съпреживеят всичко, което се случи в рамките на час и половина.

Да, вън времето беше лошо, валеше, улиците бяха разкопани, но тези хора – участниците намериха сили и желание да дойдат от цяла България, не да празнуват, а да покажат, че в тях има сила за живот.

А публиката… да, да кои бяхме публика? Хора, които аплодираха талантите, хора, които носят в себе си чувството за милосърдие и вярата, че един СМС за “Българската Коледа” не прави съвестта по-чиста.

Участниците не бяха дошли за пари, те не търсеха своите пет минути звездна слава. Разбирате ли, те бяха като обикновените хора. Не им личеше да са с увреждания, не изглеждаха никак нещастни.

Нещастните останаха на топло – да гледат “Биг Брадър” или някой сълзлив турски сериал.

Да, това не беше чалга концерт, където силиконът прелива и се пее на плейбейк, където се мятат гюбеци и звучат мазни текстове за съкрушени мутреси и беемвета.

Като търновка знам , че търновската публика е консервативна и сдържана. Но тази вечер публиката бяха шепа пенсионери и 47 доброволци от Американски колеж Аркус. Те бяха там, не за да се покажат, а за да подкрепят тези невероятни млади хора. Без СМС-и, без пари , само с искрените си аплодисменти.

И излизайки навън си спомних за онова невероятно писмо на Маркес и колко малко трябва да човек, за да бъде щастлив.

Не е нужно да се търсят показни културни мероприятия, граничещи с кич и зрелища, просто е – нужно е да бъдем повече хора. Не само преди светлия празник Коледа, а всеки ден, всяка минута. Крайно време е да се спре с показни културни мероприятия, напомнящи на масовките от социализма. Време е за интеграция, за промяна. А за това трябва толкова малко…Един билет за надеждата, че можем да бъдем по-добри…

                                                                      /публикувано във в-к "Янтра Днес, 5.12.2012/

Червените лачени обувки /Идея за коледен подарък/

“Те са секси, убийствено секси! Видът им вдъхновява за ледено студен коктейл на открит бар и нито една жена не може да устои на класическия им вид - червени, peep toe (с отворени пръсти), изящна извивка, много фин ток. Тази vintage находка е чисто новото ни попълнение в The Shop и ако ти си с номер 39, недей да се бавиш, защото са единствени.
D&G Dolce and Gabanna, 89 лв”

/онлайн обява/

Връщайки се мислено назад във времето, се сещам за моите червени лачени обувки. Ще кажете какво пък толкова? Обувки като обувки!

За тези, които са на и около моята възраст, ще бъде прозрачно ясно какво искам да разкажа, но нека започнем от самото начало.

По времето на управлението на Тодор Живков модата бе силно унифицирана. “Модна къща Валентина” и ЦНСМ бяха корифеите на фешън индустрията, другото бе соцмода на конвейр. Някакво еднотипно бозаво трико, бюрократични ризки и т.н. Аз почти не носех дрехи от конфекционни серии, защото и баба, и дядо бяха шивачи. Имахме донесени от благодарни клиенти огромни каталози “Некерман”, немски списания  “Бурда” и аз като разглезено момиченце бодвах първата ми се харесала  картинка и заявявах неотстъпчиво:”Искам това за утре!”. Намирах почти сходен плат и баба, и дядо смогваха да го докарат това мое капиталистическо хрумване почти едно към едно.

Определено се обличах без много, много да мисля, че магазините не дават възможност на всички други хора да бъдат така пряко задоволени като мен. А, и все пак родителите ми излизаха и в чужбина, така че имах и нещо чуждестранно.

Но за обувките не бе така. Имам нежен, изтънчен крак и да си намеря обувки бе цяло мъчение.Обикалях дни наред и опитвах какви ли не модели. Стоп! Да не въвеждам читателя в заблуждение. Това бяха черни, грозни, огромни като разплута лава обувки. На финото ми краче изглеждаха като два асфалтови камъка. Естествено, че за лятото пускаха и искрящо бели обувки, които мразех, заради този бял медицински цвят. Обувките бяха моята фикс идея. За чантите няма да говоря. И така, в реда на размисли да споменем и за онези полузабравени опашки. Да чакаш да си купиш нещо по-така. Да имаш позната продавачка, която да ти скрие нещо, особено някой чифт прекрасни чуждестранни обувки.

Все пак нека не ставаме злопаметни, имаше и внос от другите соцстрани. Но пък аз хич не обичам такива истории-подмазвачески. Нещо с връзки. Принципът на Дао: “Ако искаш нещо, трябва да дадеш” в  изкривен вариант ала социализъм развит.Но поне поддържах свежа информация какво, къде и кога ще има по магазините.

И така един прекрасен юлски ден, разбрах, че в магазин “Славяни”, в центъра на града, ще получават вносни обувки. А наближаваше рождения ми ден. И взех решението- на всяка цена да си купя обувки.

Взех си един ден отпуска. И рано-рано се строих пред магазина. Но не бях първата, защото имаше поне още 120 ентусиазирани другарки, които чинно чакаха да отворят вратата в 9.00 ч. Сутринта слънцето леко затопляше асфалта, но постепенно горещият юлски ден ни покри с жега и пот.

Всяка другарка се буташе напред, опитваше се да измести другата и да влезе първа. Стана девет. Вратите стояха затворени като в крепост. А обсадата отвън ставаше все по-гласовита. Отдавна не бяхме 120, а около 250 леко свирепи жени, чакащи за обувки.

Гледка, достойна за филм на ужасите. Много по-късно видях такива тълпи в САЩ в черния петък, но това е съвсем друга история.

И неочаквано към 10 часа вратата се отвори и едно мощно цунами от женски тела се опита да влезе бойно. Притисната отвсякъде, смачкана, с изкривени дрехи….влетях и…право към щанда за обувки. Тогава видях  МОИТЕ ЧЕРВЕНИ ОБУВКИ.

Там зад продавачката. С остри муцунки, малка червена роза отпред и висок ток. След 45 минутно домогване до щанда успях да взема да премеря. Права като щъркел, балансирайки на един крак, пробвах. Как взех втората обувка не помня. Платих и излязох към 12 часа отвън.

Щастлива. Усмихната и горда. С моите червени лачени обувки.

Прибрах ги с кутията и реших да ги обуя при първия официален повод. За рождения си ден, разбира се. Какво се случи? Това бяха най-неудобните обувки в живота ми. Краката ми плачеха в тях. Те бяха колкото красиви отвън, толкова и бодливи, когато ги обух. Носих ги само два или три пъти. И ги прибрах. Повече не ги обух.

Е,  ще попита читателят накрая:”Какво стана с червените лачени обувки?”

Стояха и дочакаха Милениума. Загънати в остарял вестник “Народна младеж”. Когато отворих старата мукавена кутия,  те вече се бяха напукали. Като кората на узрял нар. Но все пак бяха красиви. Страхотно красиви. И ги погледнах с очите на другарката от социализма. Но само в първите 30 секунди. После, нали вече бях завършила реклама, си спомних  лекцията за “Семиотика на цвета в рекламата“ на Мони Алмалех.

“Червеното е на мода, а червените обувки още повече. Когато червената обувка, червената рокля, червената чанта са заедно, имат сексуално-порнографска семантика. Затова при възстановяване на снимките на световно известния сериал "Сексът и градът" информациите в медиите вървят със снимка и  история: "Кучката се завърна в града. В червено“, раздухващи персонажа Саманта, имиджа на сериала и на изпълнителката. Саманта и Сексът. Горещата, непослушна, секси, палава Саманта от "Сексът и градът" се появи на снимачната площадка на игралната версия на култовия филм. Ослепителна. И в червено. “

И тогава разбрах, че точно в това е бил моят подсъзнателен чисто женски бунт срещу сивото и реда в соцреалността: да притежавам  червените лачени обувки. Защото едва ли съм знаела тогава нещо за червения цвят - като желание да бъдеш различен, да излъчваш чувствеността на жена, която иска да бъде винаги първа в очите на мъжа. Да бъдеш винаги секси и да си черешката на сладоледа, събирайки завистливи женски погледи. Червеното винаги е на мода, за червеното няма граници.

Спомня ли си някой от вас така силно да е мечтал за червени лачени обувки? Като мен?

ZEOLIT-C

Едва ли има по недоверчиво същество от българина. Той вечно се съмнява, иска, но не винаги може да заяви, че е прав. Разглеждайки истините и лъжите за зеолита, какво се оказва в крайна сметка. Зеолитът не е панацея. Но зеолитът е природна инвестиция за добро здраве.Лошото е, че хората злоупотребяват с болката и тревогата, твърдейки че продават едно, а в действителност това изобщо не е същото.
Да поговорим за зеолита и ZEOLIT-C. 
ZEOLIT-C не дава обещания. Той не е дългоочакваната панацея. Продуктът е сертифициран, за разлика от много други, които просто имат претенция за това. Има нетоксична и ергономична опаковка, която е вакууимирана с лента при отваряне. И най-важното - той е прахообразен. Свойствата му многократно се повишават при взаимодействие с водата, когато е на прах.
 ZEOLIT-C е провокация най-вече към младите хора, които забързани в ежедневието, не винаги обръщат внимание на храната, която консумират.
ZEOLIT-C е помощ за хората, които искат да живеят здравословно и да се справят с предизвикателствата на замърсената околна среда.www.zeolit-c.com

Две лъжички дневно ZEOLIT-C - енергийна напитка от природата, която всеки може да си позволи.

Темида винаги е с вързани очи

Темида винаги е с вързани очи? Защо ли? По правило -  за да бъде безпристрастна, а според мен – защото отдавна или никога не е искала да вижда грозната истина. Темида ли – коя беше тази?

Ориана Фалачи ли – коя беше и тази?

Да си поговорим днес за конкурсите. Събеседниците са виртуални. Те никога не биха дошли на среща с мен. Сигурно защото просто ще мълчат възмутено от това, което ще кажа днес.

Конкурс е мръсна дума. Отдавна конкурс означава друго. Помня моя първи конкурс за асистент в университета. Бях само на 22 с диплома 6.000 и вярата, че мога. Е, не ми достигнаха 0.25 стотни за интервюто, защото трябваше да остане само ТОЙ, техният избран предварително ФАВОРИТ.

И колко съм била наивна да питам уважаемия професор какво не ми стига. Помня до ден днешен отговора му:”Моето момиче, от първи път не се става асистент!” Е, аз така и не повторих, но не спрях да се явявам на конкурси, в които всеки искаше, обещаваше, но най-често, с течение на времето, проумях, че конкурсът обикновено е за протежирано лице. И че просто съм параван.

ПАРАВАН с перфектна концепция, отлична визия, няколко дипломи, доста, мама казва, че мога да тапицирам една стена у дома.

Ей, вие, които сте парашутисти, които морално сядате на обявеното законно, а всъщност за ВАС, място, спите ли спокойно нощем?

А как възпитавате децата си?

А как бихте се чувствали, ако знаехте, че вие сте ПАРАВАНА при конкурса?

А, не, това не става. Вие никога няма да се паравани. Просто смелостта да си параван не е за всеки.

Днес си мисля, че да се явиш на конкурс трябва да си Дон Кихот. Защото: “Истината, Санчо, е на върха на копието!” А днес изобщо можеш ли да размахаш копие и то с гола истина отгоре?

Санчовците са парашутистите. Те знаят истината за Дон Кихот, но …какво от това.

Днес исках да видя какво има под превръзката на Темида. Надигнах лентата и онемях.

Тя нямаше очи.

Отдавна Темида е сляпа. Но защо ли й бе превръзка на очите?

Защото тя отдава е знаела истината. А аз и много други като мен, които продължават да вярват, че конкурс не е мръсна дума, са били наивници.

Хей, вие с големите кресла, с “честно” спечелените конкурси, не се сърдете. Нали и вие знаехте, че истината е такава – Темида отдавна е сляпа.

А и защо й са очи….

Бързай бавно

“Ако мисълта за даден човек никога не изчезва от съзнанието ви, знайте, че той ви обича. Ако и вие не изчезвате от съзнанието му, и двамата се обичате.”

Петър Дънов

 

 [14.10.2011 г.]

Алекси: Здравей и тук!

Тея: ООО...Ха ха, а аз ти пиша приказката…..за “Чопърчо”.

Алекси: Да, ще ми е интересно.

Тея: Като Шехерезада.  За 1001 нощи.

Алекси: Хитро.

Тея: Защо...не те ли провокира???

Алекси: Напротив! Та какво става след бобеното ин витро със стоте попадения?

Тея: Така че....си  лежим и си казваме мъжки имена....за 100 момченца.

Това е сладко, защото можем и да поспорим.... За един месец ще ги измислим. И на 101-то ще кажем:Това е Чопърчо...Защото ни чака още едно предизвикателство...Мъжът сложил също 101 овесени семена в конюшнята и се излюпили 101 кончета.

Алекси: Това ми прилича на дълъг сексуален меден месец! Ха ха…

Тея: Че трябва другия месец да мислим за конски имена. 

[20.10.2011 г.]

Тея : Знаеш ли кое е най-важното в живота? Да имаш мигове, когато спираш времето. И ти се струва, че не са минали три минути...а са цели часове...

Алекси: Мммда, имам такива мигове, и те ти дават усещането, че точно тях си чакал и за тях си струва да живееш, и да се постигаш нещо.

Тея: И да общуваш с партньора си, но не само от рода на...”Какво има в хладилника, напазарува ли, сложи ли ми ракията на масата, защо не ми е изгладена ризата?” Т.е...малко да надмогнеш битовизма. Точно така е...Радвам се, че ме разбираш..иначе може да звуча смешно.

Алекси: Не, не звучиш никак смешно!

Тея: Просто човек се затлачва в някакво ежедневие...и става робот!

Алекси: Много ми е трудно понякога да обясня такива неща на някого, имам чувството, че съм извънземен.

Тея: Да, и си мислят: “И кво се прайш на интересен….” Нали??? Хапване, чалгийка, тъпи филми..

Алекси: Лафове, за пари, за коли, за апартаменти…

Тея: В този план, в който с теб си споделям..е рядкост…

Алекси: Някакси го надмогнах това, като останах сам, си дадох сметка кое е значимото за мен.

Тея: Така е...самотата дава свободата да осмислиш. Нещото в теб!

Алекси: Ами да, започнах да се занимавам с неща, с които отдавна не бях, все не оставаше време, да имам време за себе си.

Тея: Да, но не си станал съвършеният егоист.

Алекси: Започнах да се вслушвам в себе си, какво аз искам, а не "какво трябва".

Тея: И ти е лекично отвътре. Нали???

Алекси: Не, тук не става дума за егоизъм, а за себеопознаване, звучи смешно, но аз се опознах на 37 години, е пак е нещо, някои и до смъртта си не се познават. Започнах да изпитвам удоволствие да откривам нови неща за себе си, за възможностите си.

Тея: И сега не се ли усещаш малко странно и не на място понякога? Неразбран, объркващ представите на хората...

Алекси: Да, но не ме интересува! Но имам проблем, трудно намирам човек, жена, която да е на същата вълна, повечето са обсебени от мисли за оцеляване, пари и т.н.

Тея: О, да. Жените са станали..комерсиални кучки в търсене на мъжа с пари...

Алекси: Наистина обърквам хората - безкрайно съм откровен и това ги потиска, и очакват някакво незаслужено съжаление от мен, което аз не намирам повод да им давам. Не разбират, че човек трябва да е отговорен за постъпките си и да си вземе живота в своите собствени ръце, и да прави нещо, не само да се оплаква от всички и всичко.

Тея: Което е адски унизително

Алекси: И не само за пари!

Тея: И дрехи, и желания...

Алекси: Да оставим парите, в момента, в който отношенията опрат до леглото, е тогава става много “интересно”. Комплекси, страхове, потиснати желания, срам, смут, а иначе сме със самочувствие и само прагматични мисли, и ограничения - никакво отпускане, отдаване, нежност, топлина - именно секс, а не любов! Празни са отвътре повечето хора, изпразнени от съдържание и смисъл, звучи грубо, но е факт.

Тея: При секса енергията трябва да е хармонично, преливащо се нещо, което би трябвало да те зарежда, както и ти да даваш. Сериозна съм. Харесвам душата ти.

Алекси: По принцип мъжката енергия е тази, която трябва да се отдаде, жената да я приеме и трансформира, но да стане това и двамата трябва да са на тази вълна, иначе нищо не става, възвратно-постъпателни движения във влажна среда.

Тея: Така е...но мъжът и приема от жената.

Арекси: Приема, но не трансформира.

Тея: Балансът е много сложно нещо...кой кого...и как...женската енергия е топла....мъжът като че ли няма нужда от нея. Само мога да те помоля за нещо...дай ми време...

Алекси: За???

Mira: Емоционално спокойствие. Разговори...и искам..как да го кажа…Да общувам с теб…Бързай бавно! Да изпитвам мига на усещането с теб!

Алекси: Разбира се, така или иначе няма да започнем от секса, спокойно!

Тея: Всичко си има своя траектория, която зависи от нас.

Алекси: Така е! Нека нещата следват своя собствен път!

Тея: Въпросът е....да продължавам да си го усещам това и другото в мен...към теб...което си ме драска отвътре

Алекси: Призна ли си!?!

Тея: Не се казва любопитство...По-скоро - откровение!

 [17.11.2011 г.]

Алекси: Добър ден! Тук ли си?

Тея: Да, съкровище.Видях те! Радвам се, че се появи!

Как си...Целувка може ли? Много си бърз...Появи се и изчезна, докато ти пиша...Нещо хубаво без да прекалявам...нали може?

Защото мисля за теб....в онова време, когато си сам с мислите като сега.

След като бяхме заедно имам много по-пълноценна визия за теб....и  желания...ако не те стряскат всичките… Не знам кое е правилното...Но е така хубаво с теб!

[01.01.2012 г.]

Тея: Да ти призная-имах го усещането още преди да те пипна....или преди да те целуна...но когато се случи...разбрах че това е било само един процент от предполагаемото усещане за теб и.. всичко...просто е съвършено.

Алекси: Притесняваш ме, нямам това самочувствие, явно е някаква химия помежду ни.

Тея: Аз също нямам това самочувствие...Но с теб е...като в приказките. Не искам да те притеснявам...по никакъв начин.

Алекси: Радвам се, това, което мисля, ти го казваш....

Тея: Споделям…Винаги съм била толкова откровена с теб. Съвсем синхронно е, естествено...и взаимно най-вече.

Алекси: Знам, че не става дума само за това! Вълшебно е!

Тея: Нещата са такива, каквито ние ги усещаме...не ме интересува мнението на никой...

Само твоето!

Алекси: Ха ха, така е!

Алекси: Слънце, изчезвам за 30 мин!

Тея: Изчезвай, кукуряче….

Той и ..тя

Той стоеше и поглеждаше нетърпеливо към огромния часовник, защото имаше среща. Огромните стрелки едвам помръдваха. А така му се искаше тя да беше вече дошла. Затвори очи и се опита да си я припомни. Зара, неговата прекрасна любима. Дълги руси коси, огромни и замечтани очи и стройна фигура, която се появяваше като пролетния вятър. Изпита възбуда при спомена за безкрайно дългите й крака, които обичаше да усеща около себе си. Помнеше подскачащата й походка и гласа й…О, този глас…копнееше да го чуе. Нейното леко и загадъчно Р, което навяваше горещи мисли. Вече цяла седмица се чудеше къде ходи. С тези нейните командировки. Чак ги намрази.

Пристъпи леко напред. Не беше много топло. Мартенско време. Снегът все още се топеше, но зелената тревичка вече се подаваше като рядка мъжка брада по моравите. Отново се унесе в спомени и дори забрави за часовника отсреща.

Спомни си първата им среща преди две години. Малко неочаквана, но помнеше как ласкавите й ръце нежно го докоснаха по шията и първият й плах допир до тялото си. Потръпна от удоволствие. И още нещо-ароматът й. Да, тя винаги ухаеше на канела и джинджифил. И на още нещо, което той и така не разбра.

Отново погледна часовника. Май закъсняваше, а винаги беше точна. Може би нямаше да дойде. Отново нервно запристъпя от крак на крак. Подухна лек смразяващ вятър, който го накара да потръпне.

И точно когато бе загубил надеждата, че тя ще се появи…усети леко движение. Обърна глава и я видя. Високи кожени ботуши, брич панталон и късо кожено яке. Изглеждаше като излязла от модно списание. Държеше ръкавиците си в лявата ръка. Той изцвили от удоволствие.

Ти си СТРАХОТНА.... се чу от към търбуха на коня, последвано този път от мощно изцвилване...После дебелите му бърни се заопитваха да направят нещо като целувка..Дори и Той, Конят, съзнаваше колко е красива  онази, която щеше да го яхне, и което яхване той с радост и любов приемаше.

За него нищо друго нямаше значение. В безвремието на очакване само миговете за ласкавите думи, за нежните погалвания го караха да се чувства щастлив. А споменът за нейното яхнало го тяло, придаваше някакъв неопределим смисъл на многото самотни часове в конюшнята на живота.

Колкото и да го смятаха за немислеща твар, поведението му винаги издаваше, че не е безразличен. Че и след неопределен брой дни на безмълвие, всичко между него и обяздващата го ездачка оставше непроменимо от онова, което хората наричаха време. Времето не изтрива паметта. Паметта изтрива времето. Докато я има, ще има и любов, изпълнена с еротични копнения и усещане за взаимност.

В изблик на желание, докато се радваше на усещането за страстно вкопчените бедра на своята русокоска, конят успя да изкаже  и едно безмълвно ... “Обичам те”, което прозвуча толкова искрено. Тя отново го погали с върха на пръстите си и времето спря.

После, почувствувал топлото й , закръглено  дупе, конят се понесе в галопа на своето усещане. Във вихъра на еротична слятост с онази, която го чувстваше за свой, а той нея за своя.

Отново бе дошъл мигът на живеене - той за нея, тя за него. Празните и безмълвни часове и дни бяха изчезнали. Беше дошъл отново мигът на сливането, заради който ни има.

Ехото на копнежа сякаш продължаваше да ехти в ушите и на двамата. И никакъв вятър, или безмълвие не можеха да го заглушат.

                                                           

.. 

ПЕТЪК 13 ОТНОВО

Оказва се, че изненадите не свършват днес. Бг татко ме сюрпризира така...
http://bgtatko.bg/17492/i-nagradata-na-publikata-v-konkursa-ero-2012-otiva-pri/

И наградата на публиката в конкурса “Еро 2012″ отива при…

… Мира Петърчева за разказа “Тя и… той”!

В посочения срок – до 24:00 часа в четвъртък, 12 юли – разказът й успя да събере най-много харесвания във “Фейсбук” – 46.

Мира Петърчева получава бутилка специална ракия от дълбоките резерви на изба „Магура”

Петък13

Когато е петък 13 и имаш рожден ден, стават чудеса.

Лунна захар

Тичам във нощта
По дръжката на сребърна лъжичка,
хлъзгава,
дъга със капки от кафе.
Да стигна устните ти
с лунна захар.