Чорапи от водорасли

Есенно студено нощно

вятърът крачи бос във мрака...
Някой нарочно е свил от простира онези слънчево топли морски чорапи.

От свежо зелени водорасли.
Това беше ти...

Нали?
Сега сънувам как плувам във морето с теб.

Усещане

Една капка падна

от червения облак.

Устните ти спят на моите.

Аз

Ако имаш

усещане

Когато духаш

 глухарче

И летят парашути

в небето

То.....

Това съм

Аз

Когато любовта си отива на пръсти

Днес следва една тъжна приказа . . . за надеждата, вярата и любовта, която бавно потъват, нямайки сили да извикат за помощ.

А и може би така е било писано.Когато любовта си отива.

Заключенията и анализите са в дебелите книги, в които търсим истините за нас хората.

Тогава няма нужда от  анализи и обобщения.. Просто усещаме. Усещаме всичко, което е дразнещо, което е сиво. 

Сега  преставаме да ме усещаме, защото няма енергия.

От онази пърхащата, розова..бялата с крилете...

Която те кара да светиш!

Кристалната топка не е счупена, а просто е в пукнатини.

И е без блясък.

Просто всичко се събира в огромна топка - лавина, която те смаза. Само за няколко часа.Или 24 часа очакване...за какво...за прозрението...

Емоциите като водопад текат от очите ни...

Заключения или факти...няма ги.

Останат зад гърба ни.

Просто минало.

Истината винаги е субективна. Знам, че всеки има своята истина.

Никой няма вина....животът продължава.

Не чакаш, не търсиш...остават сънищата. В тях може би са само хубавите моменти.

Другото го забравяш, защото животът продължава.

Отвъд бариерата на голямата любов. С вярата, че все пак някой някога те е обичал.

И ти него - повече от истински.

Дали си е заслужавало, разбира се, че ДА!

Нали за това живеем - в търсене на голямата любов.

Която знаем, че е заложена във всеки от нас, но...

Но няма нужда от сълзи, нали?

Няма смисъл...очите ни трябват, защото има толкова много красота край нас...

Шапка от стар вестник

Няма нищо по-тъжно от стари вестници. Информацията е свършила своето предназначение, от стоене те са пожълтели, прах е обрасъл в ъгълчетата, а понякога, отваряйки ги- намираш и мумифицирана буболечка.

Старите вестници. Тъжна история. Но нека тази вечер си направим шапки от стари вестници. Шапка тип-не ми пука. Сгъваш внимателно, напред, встрани и става едно островърхо триъгълниче с букви и снимки. И сега можем да бъдем какви ли не:

Пирати-Ляво на борд, дясно на борд.

Гвардейци-Ходом, маршшш.

Футболни запалянковци-Гол, гол…

Монахини- Господи…Амин!

Хлебари- /нищо не се чува/-Хлябът се пече.

Улични музиканти-Ех, че е весело.

Разбира се, можем да бъдем всичко. Само че, хайде да си сгънем шапки от стари вестници.

Цветето в саксията

Вечер, когато човек заспива, цветята танцуват. Казал го е не друг, а Андерсен в “Цветята на малката Ида”. 

Твоето цвете танцува ли? О, а ти имаш ли изобщо цвете в саксия? Истинско с листа, а не такова, което се клати с батерия за часовник.

Слушай тогава.

Имало едно време едно цвете. Зелени листа, понякога цъфтяло, понякога не. Поне на теб така ти се струва. Но винаги било жадно. 

Изпивало си до дъно паничката с вода отдолу. Било най-жадното цвете на света. Защото всяка нощ излизало на пръсти, обувало невидимите си пантофки, за да не остави мокри следи и отивало на цветна дискотека.

Е, ти не вярваш, нали? И аз се съмнявам. Но защо винаги е толкова жадно?

ПРИКАЗКИТЕ ОСТАВЕТЕ МЕ НА-МИРА

Приказките започна да пиша точно един ден преди Благовещение. Няма нищо случайно в това.

Те са спомени и сънища, минало и бъдеще, а настоящето е в мигът на читателското прозрение.

Човек не усеща настоящия момент, той живее в света на отминалото и очакваното.

Така че, любезни ми читателю, ако искаш да си припомниш нещо старо, от детството или нещо  отминало от живота ти , а и дори да се потопиш в желанието на фантазиите на сънищата си, просто  не чети подред. Хвани тази скромна книга, пълна с желание да бъдем по-добри и да имаме мечти за нещо по-красиво и възвишено, прочети тази приказка, която първо си отгърнал, и се усмихни.

Защото дори и самото заглавие е реалност и фикция. Моят свят - светът на Мира е този, но нека този мой свят, стане и ваш, когато си почивате от злободневието, нека бъдете оставени На - Мира.

И не на последно място- те са провокирани от една прекрасна книга на Луиз Хей “Промени живота си”/365 вдъхновяващи мисли/. Малките неща, изпълнени с позитивизъм, наистина променят живота ни.

                                                                                                            От автора

Жълтата пижамка

Тази вечер ще чуете приказката за жълтата пижамка, която никога не спирала да се чорли. Ти имаш ли си жълта пижамка?

Тогава слушай.

Понякога топлината не стига и в най-дебелата дреха. Мерино, памук или кой знае какво синтетично влакно обличаш, но тялото трепери като дрогирано.

Най-важно в случая да имаш жълта пижамка.Широка, пухкава, цялата в бодлички от топъл мъх, които те покриват и сънуваш..

Пустинята..зной..камили..

Слънце….море….топъл пясък…

Медена питка….пчелички…сладко по устните си…

Узряла круша…златни листа…огън…

Свещ…луна….жълто захарно петле…

Тиква на фурна…крем карамел…портокалов сок…

И тялото ти…се стопля, а сънищата ти препускат, обвити от жълтата пижамка.

Ти имаш ли си жълта пижамка?

Професионалистът

Ники цяла нощ не спа. Мимeто от 9 б клас не го поглеждаше. А той така искаше да му бъде гадже. Мимeто….ехаааа.  Мъничка, русичка и с чипо носле. Ники мразеше и ненавиждаше момичетата тип Златки. С големи балкони, агресивно намазани, търсещи само кой е с повече кинти и къде да бръмнат вечерта.

Ники беше IT човек. Обичаше високите технологии, не слушаше чалга, боготвореше рока и почти не ходеше по дискотеки. И сега как да впечатли Мимето. А и оня Явор, от 11 б все я обгрижваше, я кафенце, а и количка й носеше.

Ники започна да мисли – Коледа мина, Св. Валентин и далече, а 8-ми март още по-далече…

Тогава реши – трябва да я смае. Жестоко ! Трябваше да смае не само нея, но и цялото училище. Даже и директорката, която въпреки че приличаше на угоена котка от порода персийска заспала, правеше свирепи гонки за всички нарушители на реда в школото.

Месец януари се оказа зловещо студен. Снегът трупаше ли трупаше и пътищата  приличаха на улеи за бобслей. Хората сутрин вървяха като разкрачени хлебарки по замръзналите улици. Но това изобщо не смути Ники.

Всяка сутрин той грижливо обличаше униформата – строг черен костюм, синя вратовръзка със златен кант и бяла риза. Мразеше всичко униформено. Но неговото елитно училище даваше мило и драго за тези униформи. Тази сутрин Ники се усмихна на униформата си в гардероба. Повика такси. Не че имаше много пари, но…ситуацията го налагаше.

Пред училището бе ужасно хлъзгаво. И толкова студено. Погледна надолу – краката му бяха посинели от студ. Чехлите за баня едвам се крепяха на ходилата му. Все едно бе на ски. Много трудно стигна до аварийния вход. Наясно бе, че охраната няма да го пусне в този вид: по хавлия и джапанки. Ники се позасмя вътрешно. Много трудно намери точно този десен хавлия. Оранжева с черни маймунки на зелени палми, които се плезеха с червени езичета. Пълен кич! Никога не би си купил подобна дивотия, но пък заради идеята си заслужаваше.

Вратата се оказа затворена. А навън бе толкова смразяващо студено. В този съдбовен момент той видя една от готвачките от училищния  стол в гръб. Започна да чука по стъклото. Тя се обърна. Ники започна да маха с ръце. Леля Надка отвори вратата. Ники влетя в коридора.

-Леле, моето момче! – каза леля Надка-Откъде идваш?

-Амммм – едвам можа да каже, защото облак топла пара изригна от устата му.

После смело вдигна качулката и тръгна към втория етаж.

Новината светкавично обиколи  цялото елитно учебно заведение. По коридорите го аплодираха всички ученици, няколко даскалици изплашено притичаха, чудейки се за какво е цялата тупурдия. Камерите по коридорите запечатаха звездния миг на Ники, както и олелията, която предизвика. Фестивалът в Кан изглеждаше като хумореска пред триумфалното шествие на Ники. Нищо че нямаше червен килим. След 7 минути охраната прекрати представлението. Но Ники бе щастлив. Мимето ръкопляскаше с останалите. Най-после го бе забелязала.

Ники на другия ден осъзна, че нещата са излезли от контрол, когато отиде с родителите си в кабинета на директорката. Този път тя приличаше на невъзмутимия Буда.Искаха да го изключат, заради непристойно поведение и уронване на престижа на училището. Почувства се толкова неразбран. Изобщо не посмя да обясни защо го е направил. Ники вече не помнеше колко пъти го попитаха “Защо?”. И директорката, и майка му и баща му. Родителите му бяха архитекти и съвсем не бяха като коне с капаци. Той се разбираше чудесно с тях. Но как да им каже, че е  влюбен. Как да им обясни, че не искал да уронва престижа на училището.

Майка му го заведе на психиатър, но и там Ники реши да мълчи. Психиатърът бе мил човечец като дядо Коледа, който бе повече от приятен. Но…Ники мълчеше. На седмия ден след произшествието с хавлията телефонът му звънна. Всъщност Ники бе болен и не ходеше на училище. От студа и стреса просто се бе поболял. Погледна мобилния. Непознат номер. Не вдигна, но после отново чу да звъни. Несигурно натисна бутона и онемя:

-Ники, Мария е! – чу от телефона. Как си? Мога ли да дойда да те видя? Цялото училище се тревожи за теб.

Ники изобщо не чуваше какво му говори Мимето. Той се почувства щастлив. Значи си е струвало, цялата тази безумна дивотия е имала ефект.

-Мария, добре съм. Но нещо съм болен…- каза като през сън.

-Ники, ние направихме подписка за теб и не искаме да те изключват!

-Така ли? Ама защо?

-Е, как така, ама …ти успя да направиш всичко това  и то съвсем сам…Това е нещо специално. Пълен пробив в универсалния ни правилник.

Ники искаше да изкрещи в телефона: ”Миме, влюбен съм в теб..Направих го, за да ме забележиш.”, но си замълча.

Мимето продължаваше да му обяснява, че се тревожи за него.

Тогава той внезапно я прекъсна и каза:

Миме, влюбен съм в теб!

Той чу как тя преглътна тежко и спря да говори.

-Чуваш ли ме? Искаш ли да отидем на кино?

Тогава Ники чу най-очакваното “Да”, което искаше. Вече не го интересуваше нищо. Затвори телефона, облече хавлията и се снима сам с нея пред огледалото.Маймунките се плезеха щастливо.

Година и половина по-късно, на абитуриентския си бал Ники разбра истината. Мимето му разказа една спестена истина. Разбира се, след като изпи половин чаша бяло вино.Защо не го изключиха, заради хавлиената авантюра, а само го наказаха с един дълъг изпитателен срок за поведение. Неговата класна, която той все критикуваше, литераторката, бе намерила в тетрадката му едно неизпратено писмо до Мимето. Тайната му е била разкрита от нея. Чак сега го разбра. Г-жа Иванова., която всички мислеха, че е ужасна сухарка, бе се трогнала от прекрасното му писмо. Тя бе извикала Мимето и бе й дала неизпратеното писмо. После двете бяха ходили при директорката и родителите му.

Ники се засмя и прегърна Мимето, която му бе дама на бала. А той мислеше, че е станало някакво чудо. Ники скочи и отиде при диджея, прошушна му нещо на ухото и седна. След 15 минути диджеят каза.

-Специален поздрав за най-добрата класна-г-жа Иванова от Никито и Мимето.

Прозвуча музика от филма “Професионалистът”. Ники стана и се поклони на  г-жа Иванова:

-Може ли да ви поканя на един танц?

Силиконова история

                                                       На Поли!

Ася работеше в един банков офис. На главната улица. От банката ги задължаваха да ходят с фирмено облекло – някакво жълто шалче и синьо сако. Ася не харесваше тази крещяща униформа, която с досада обличаше всеки ден. Работеше на гише обслужване кредити и цифрите понякога се завъртаха в примка, която леко я задушаваше в края на работния ден. Ако прибавим към това и поведението на някои граждани, които имаха да връщат пари, а бяха просрочили падежа – картинката ставаше още по-скучна и сива. Единственото хубаво беше, че заплатата бе доста над средната за страната. Ася стискаше зъби и все пак бе донякъде доволна, че имаше приемлива работа, нормален офис. Колегите й не бяха кой знае какви, но тя избягваше да общува с тях освен на професионални теми. За повечето банкови служители Ася изглеждаше малко надута и превзета, всъщност повечето жени й завиждаха заради стегнатата фигура, ослепителните зъби и звънкия смях.

Истината бе, че Ася не обичаше  своята работа. От малка пишеше и живееше в измислени светове. Нейните родители, прагматични и суховати хорица, я бяха насочили към банковата сфера. Но Ася продължаваше да пише. Имаше собствен блог, където споделяше своите писмени фантазии. От време на време участваше в някой литературен конкурс и така усещаше, че прави нещо за себе си.

Животът й се преобърна в мига, когато по мейл получи почти анонимно писмо, в която я канеха да пише за някакъв сайт.

Да, точно така започна тази неочаквана история. На 29 февруари Ася се прибра леко уморена вкъщи. Денят бе ужасен от сутринта. Лед, студ, падна на улицата и закъсня за работата. Шефът на клона я изгледа лошо, когато влезе цели 7 минути след началото на работния ден. Да не броим и чисто новия скъсан чорапогащник, който отдавна бе захвърлен в кошчето за хартия в офиса.

Ася отвори нетбука, реши да прегледа пощата си и там видя писмо от непознат подател. От някаква жена – Вики. Канеше я да пише за сайт за светски новини. Прекрасна изненада, каза си Ася. Сумата, за която трябваше да работи, бе скандално малка, но тя реши да приеме. Прегледа набързо сайта. Стори й се в повечко жълт, тя по принцип не харесваше този тип издания. Но написа едно твърдо ДА и КОГА ЗАПОЧВАМ?

Искаха по четири статии на ден, със снимки. Ася реши да пише само вечер след работа. И така започна всичко.Някаква странна вампирска история, която …но нека вървим по реда на нещата.

Красивата банкова служителка имаше приятел – Диян, с който се виждаха редовно.Той работеше като интериорен дизайнер и изкарваше добри пари. Общо взето свестен мъж, с добър доход, който тя уважаваше и ..това бе всичко. Излизаха редовно като по график, ходеха на театър или кино, а понякога и по магазините. Той имаше ужасно чувство за красивото, който бе в разрез с нейното екстравагантно мислене, и винаги й подаряваше толкова скучни работи, че тя се бе примирила с тях.

Ася реши да не му казва за своята нова работа. Тя се прибираше от офиса, изкъпваше се набързо и сядаше да разглежда фейсбук профили на известни личности и да преглежда сайтове за светски клюки. По някое време се сещаше да хапне нещо надве –натри.

Тя знаеше, че може да пише и то с някакво скрито чувство за тънка ирония, но статиите й нямаха почти никакви посещения. Оказа се, че сайтът се бори за рейтинг 10 000 посещения. След първата седмица гаджето й Диян забеляза, че тя е с тъмни кръгове под очите и директно я попита какво прави по цяла нощ. Или  направо се усъмни - да не би да му изневерява с друг.Ася измрънка, че има болки в стомаха. Но нищо не му призна. Всъщност той никога нямаше да разбере, нали пишеше под псевдоним! Каролина! Но историята, която обърка добре подредения живот на Ася, ставаше все по-странна. Оказа се, че за да прави рейтинг на въпросния сайт, тя трябва просто да пише за фолк певици.

Ох, Ася въздъхна дълбоко, когато разбра тази велика и грандиозна истина.Точно за тях ли? Не обичаше тази музика. Не харесваше изпълнителите. И по-точно силиконовите хубавици. Но…на война…като на война. Започна да следи фолк гърлите и техните изцепки …Признанието не закъсня. Техните огромни силиконови кълбета и патешки устни се оказаха супер рейтингови за клюкарските истории… Първата й статия за лявото зърно на Андрея стигна 3 233 посещения само за 3 часа, а снимковият материал за липсата на бельо на Галена на концерта на Пайнер взриви сайта. Ася се почувства щастлива.Справям се, помисли си тя. Но времето почна да не й стига. Вече няколко пъти отказа на Диян да излиза с него, лъжейки, че има извънредна работа в банковия офис. Започна да сънува кошмари в малкото часове, когато можеше да дремне. Някои нощи фантазираше, че има три силиконови гърди, които не може да побере в тясното банково сако, друг път изпадаше в делириумни сънища, подобни на картините на Салвадор Дали, където полуголи фолкаджийки се прегръщаха с лебеди или яздеха тигри в ледено море. Загуби всякакъв апетит.

Спря да се гримира, после да си прави прическа. Колегите в офиса започнаха да я гледат странно, докато един ден забрави да си облече униформата за банката. Тогава я викна шефа й и й се скара. На фона на тирадата му, тя се подсмихна, защото се сети за последната снимка на Малина и новото й гадже. Тогава той кресна:

-Какво се хилиш? Уволнена си!

Ася наведе глава и излезе от кабинета му. Седна на бюрото си. Замисли се. Вече 3 месеца живееше в свят на силикон, чалга песни, скандали, големи деколтета и жълто. Погледна се в огледалото.Изглеждаше ужасно. Чудеше се какво да прави. Може би трябваше да сподели с Диян своето уволнение. Набра телефона му.  Но той изобщо не вдигна.

Реши да се прибере вкъщи. Нали бе уволнена. Метна черното си сако и тръгна пеша. Ася осъзна, че пролетта бе отминала без да я забележи.Навсякъде всичко бе зелено и цветно, а тя бе някак сивкава и изцапана в жълто от главата до петите. Реши да пресече и …после нищо не помнеше. Когато отвори очи, усети че някой я притиска до себе си. Ухаеше на мъжки парфюм.

- Събуди се, хей? – чу страхотен мъжки глас, който я дърпаше лекичко за косата.

Тя отвори едното си око, после страхливо другото. Беше в болницата и чичо доктор нежно й говореше. Тя се разплака. После разбра, че я е блъснал един мотоциклетист, защото тръгнала да пресича на жълт светофар. Едно комоцио я бе вкарало в болницата. Плюс счупена ръка. Там се запозна със Стани, ортопедът, който гипсира дясната й ръка. И да искаше Ася не можеше да пише, после тя му разказа всичко, когато той я закара у тях. Той дълго се смя на нейната история и накрая я попита колко пари е изкарала. Тогава тя се сети, че не беше си поглеждала банковата сметка, която бе дала за превод. Десет дена по-късно, когато видя сумата, Ася не повярва на очите си – 31 лева за 3 месеца къртовски труд. Направо за клюкарски сайт! Стани, ортопедът, обърна всичко на шега. Тя изтегли парите и му купи един абстрактен бонсай. През цялото време той се грижеше за нея и тя усети вътрешно, че го обича. Осъзна, че животът може да бъде страшно различен, когато до теб има мъж, който те разбира, усмихва и споделяш всичко с него. Дори и собствените си глупави постъпки.

Ася записа второ висше образование – Масови комуникации, защото разбра  , че няма сили да се върне в банковата система. Девет месеца по-късно осъзна, че иска да каже на Стани, че не може да живее без него, но той я изпревари, когато й подари пръстен от силикон, на който пишеше “Омъжи се за мен?” 

Следобедът, който промени живота на Стефан Петков

Разказът е написан съвместно с Бисера Дживдерова, на принципа 3 през 3 изречения. Бисе, благодаря ти за щурото изпълнение.

       

Стефан Петков скоро навърши 42 години. Това нито го радваше, нито го натъжаваше. Въпреки, че беше ерген животът му течеше в строги релси. В 8.30 ч. прекрачваше прага на малката фирма, в която работеше. Поправяше часовниците, които му бяха определени. Точно в 12 ч. си изваждаше двата сандвича с шунка и ги изяждаше за обяд. Пиеше хапчето си за кръвно и отново се залавяше с пипкавите задължение на часовникар. В 17.30 ч. си тръгваше. Минаваше покрай БИЛЛА и си купуваше нещо за вечеря от топлата витрина. После се прибираше в малкото си панелно апартаментче. Изкъпваше се. Вечеряше бавно и дълго, а след това гледаше по кабеларката мачове до среднощ. В събота и неделя ходеше на дискотека със няколко съученици и понякога „забиваха” по някое  смотано създание от женски пол, но по-често само се напиваха яко. Не го биваше много-много в любовните авантюри.

Но както живееше в коловозите на еднодневката, животът му се промени неочаквано. Твърде дори. От една касова бележка на БИЛЛА, която пусна в една кутия малко преди Коледа, спечели лаптоп. Отначало не разбра дали трябва да се зарадва или не, но когато го снимаха за брошурата на супермаркета, се почувства даже горд. Почувства се различен. Когато се прибра у дома, не знаеше какво да прави с голямата кутия. Въпреки всичко я отвори. Черен, лъскав и предизвикателен лежеше лаптопът и като че ли му се подхилкваше. В стария ерген се събуди някакъв хъс. “Ще видиш ти” - каза си наум – “Аз какви часовници оправям, че тебе ли няма да...”. На другият ден, след работа отиде при Киро Компа, съученик и коцкар, който знаеше две и двеста.

-        Научи ме да работя с това чудо, мама му стара! – помоли го Стефан Петков.

-        Зъ кво ти е? – изумен го попита Киро.

-      Стана ми интересно. Чувал съм, че в Интернет някои мъже са си хванали готини гаджета от други градове. Аз пак съм на сухо. Маца ме заряза преди три месеца.

-       Че вие ходихте само две седмици. Майната й. – успокои го Киро, който имаше зад гърба си три брака и два развода.

-     Случай, съгласен съм да идвам тук всяка вечер и да ти плащам, но да се науча на тази пущина. – упорстваше Стефан Петков.

-         Дадено. Няма да ми плащаш, ама ще носиш ядене и пиене. – съгласи се Киро Компа.

-        Че то ще ми излезе тройно по-скъпо и от най-скъпите уроци! – възмути се часовникарят и се почеса по олисялото теме.

-     Хайде, хайде, не ставай цинцър като Сашо Морският. Няма да е лесно. Та ти дори на пишеща машина не си печатал!

-  А-миии, съгласен съм. Кога започваме уроците? – зарадва се Стефан Петков и несъзнателно оправи гънките на фанелата върху големия си корем.

Оттук нататък Стефан Петров се върна в ония сложни ученически години, когато беше слабо пъпчасало момченце с мокри мераци по големите едрогърди каки. Смени работния си режим. Отваряше половин час по-рано ателието и също толкова по-рано го затваряше. Лаптопът го зовеше. Намали храната, която купуваше в БИЛЛА, за да си плаща уроците при Киро Компа. Не му беше лесно. Но започна да мисли различно, когато ден след ден пропадаше в необятните светове на Гугъл. Не искаше да бърза. Бавно, педантично усвояваше всичко от стария си приятел. Един ден Киро го плесна по врата и каза:

-     Айде, стига ти толкова…

-     Как тъй, ами аз ще мога ли? Сам? – изпелтечи старият ерген.

-    Апетитът идва с яденето! – засмя се Киро и го покани да полеят импровизирания курс за обучение с лаптопа.

      Скоро Интернет се превърна за Стефан Петков в един нов свят, където имаше всичко. Най-много му допаднаха сайтовете за здравословен начин на живот. Възползва се и от сайтовете за колективни пазарувания. Тъкмо оттам се сдоби с карта за намаление за един фитнес клуб. Там започна да тренира и това му достави голямо удоволствие. Направи си профил във Фейсбук, както и регистрация в няколко сайта за запознанства. Там скоро разбра, разбира се, след няколко неуспешни и странни срещи, че жените лъжат и съвсем не са такива за каквито се представят. Скоро попадна на профила на Еми. Оказа се, че тя е от същия град и дори е идвала в ателието му за поправка на часовника си. Срещнаха се. Тя беше трийсетгодишна библиотекарка, която дълго беше търсила любовта в очите на красивите спортисти и винаги беше зарязвана заради някоя по-млада.

Днес Стефан Петков навършваше 43 години. Погледна се в огледалото. „Четиридесет и три ли?” – той се засмя. Изобщо не му личаха. Слаба, стройна фигура, закачлив поглед, красива риза и нови дънки. Зад него се появи апетитка женска фигура. Емито… неговата невероятна женичка. Стефан ласкаво я плясна по задничето и тя измърка.

-         Мило, хайде, време е за закуска!

-     Закуска ли? – погледна големия й бюст без капка силикон часовникарят. – А няма ли някое по-съблазнително предложение днес?