Лунна захар

Тичам във нощта
По дръжката на сребърна лъжичка,
хлъзгава,
дъга със капки от кафе.
Да стигна устните ти
с лунна захар.

CAS блог

Да започнеш да водиш собствен блог е предизвикателство, а когато е част от обучението ти, се превръща и в малко досадна работа. Особено ако касае период от две години. И ако има да отразяваш толкова много събития.

Това са дневниците на на моите IB принцеси. Искам да кажа в края на тяхното обучение, че цялото мъркане, сърдити разговори, безброй писма във Фейсбук, напомняния, оплаквания и още какво ли не, си струваха.

Защото нещата, които са споделени в блоговете, си заслужават.

Защото някои от тях са били повече от страхотни като изживяване и реализация.

Искам тези блогове да останат не само като добра практика за  IB School, но и да са наши общи спомени, които след години ще ни върнат във времето, когато не просто се обичахме "сериозно", но и бяхме толкова усмихнати и понякога недоволни от това, което искам Аз и правите Вие.

Лично аз бих се радвала да продължите да пишете в блоговете си, защото да имаш блог е предизвикателство и начин да разкриваш своето непрекъснато променящо се Аз!

Мирела

http://mimspencheva.blogspot.com

Кристина

http://chrissieib.blogspot.com

Христина

http://hristinapancheva.blogspot.com/

Мартина

http://casmarti.blogspot.com

Радослава

http://casrados.blogspot.com

Лора     

http://loretta-casdiary.blogspot.com

Европейски ден за солидарност между поколенията

"Остаряваме бавно, неусетно дори"...се пее в една известна българска песен. В Дом за стари хора "Венета Ботева" хората са толкова млади по душа. На 26 април с колежаните бяхме за пореден път там и усетихме, че хората там имат нужда от внимание, топлина и думи на обич. Може би в монотонния им начин на живот ние идваме като малък тайфун, изпълнен с усмивки, настроение и носим изненада. 
Те също ни изненадаха със своя позитивизъм, майсторските пана от цветни конци  и песните, които спонтанно ни запяха.
После си тръгваме, става ни малко много тъжно, защото ги оставяме сами, но си казваме, че скоро пак ще бъдем при тях и отново ще споделим усмивки с тях.

Великден

Великден е! Да забравим лошото, омразата, гордостта, обидите. Да бъдем по-добри от днес! Да запалим свещичка за вярата в душата си! Да се прекръстим с надежда, че доброто е с нас!

Христос возкресе!

Да вървиш по конец

“Ключът към промяната е да се отървеш от страха”

Розан Кеш

В желанието си да бъда изящна, всеки ден се опитвам да стъпвам като във филмите. Брадичката леко нагоре, погледът вперен напред, ръцете балансирано да се поклащат, а краката да правят нежни пируети. Но, уви! Българските тротоари са като лунни кратери. Изтъркано звучи, но е така. Обувките ти пропадат в ронещата се плоча, забиват се в пясъка, опитват се да преплуват поредната локва…Историята се повтаря. Всеки ден. Едно и също. Усещам, че вървейки, по-скоро наподобявам на тромав пингвин, който се крепи между две заледени плочи. Трудно е, оказва се, че това е почти невъзможна мисия.

Започнах да чета статии. Такива в интернет - как да оправим походката си. За манекенки, за спортисти, за циркови артисти. И нищо. Прехвърлих  различни статии и започнах да се обезкуражавам.

Задълбочих се в спортните упражнения. Вдигах томове на главата си, най-често от Иван Вазов, за да вървя с изправена глава и да се отърва от досадния навик да гледам долу в краката си. Нищо. Само вратът ме заболя. Вазов се оказа не само досаден като автор, но и неудобен за носене. След тези тренировки се питах как го правят онези жени с огромните делви на главите си, които носят вода без да я разливат.

Цялата ми ентусиазирана програма в крайна сметка се оказа едно фиаско. Обувките ми продължаваха да страдат. Вечер тъжно гледах изкривените токчета, олющените муцунки, драскотините по тях. Не исках да си мисля за това колко пари бях вложила. Не че не беше важно.

Тогава една нощ сънувах, че вървя по конец. Нежно се плъзгах по синкавата нишка, която висеше над огромна пропаст, подскачах, опитвах се да се спъна, но краката ми сами тичаха и не искаха да спрат. А конецът нямаше край.  Така и се събудих. С мисълта за този странен синкав конец.

Но през деня отново изпаднах в кризата на дупките и небалансираното ходене. Обувките ми навярно плачеха от ужаса на тормоза, на който бяха подложени отново. Точно този ден ми се наложи два пъти да се разходя напред назад по калдаръмите на стария град.

Нищо не се случваше. Продължавах да ходя на фитнес, да чета статии, но промяна нямаше. И тогава се случи онова странно нещо, което аз просто нарекох ПАДЕНИЕ.

Него ден бързах както винаги, а тротоарите сякаш се бяха наговорили точно днес с всяка своя дупка да ме карат да се чувствам още по-беззащитна. А и бях с новите си червени обувки. Мразя червените обувки. Винаги си мисля, че с обувки в червено, краката ми изглеждат патешки. Но пък тези бяха толкова красиви, най-вече нежната каишка около фините ми глезени. И двете ми ръце бяха заети - в едната стисках папките с отчетите, а в другата - дамската си чанта, която приличаше по-скоро на огромен сак. Все си купувам големи чанти. Като че ли искам да събера в тях разпилените си мисли. И не помня как, но се чу едно: Хряс….и токчето ми се счупи в поредната разбита тротоарна плоча. Опитах се да се задържа, но полетях. Отворих очи. От нивото на тротоара  светът изглеждаше различен. Две лъснати мъжки обувки бяха паркирали пред носа ми, придвижвайки поглед нагоре, видях как една мъжка вратовръзка се плези в лицето ми. Не помръднах. Осъзнавах че приличам на марионетка без кукловод, а краката ми са в някаква абстрактна поза от картина на Дали.

- Мога ли да Ви помогна?-чух някак отгоре. Някой да пита.

- Да…- промърморих на лъснатите обувки. И се огледах в тях.

- Аз съм Георги, приятно ми е!? – и две яки ръце ме вдигнаха от безвремието на тротоара.

Усмихнах се малко глупаво. Бях си забравила името.

Чантата ми разпиляна зееше долу, а папките бяха се напоили в локвата като прогизнал памперс. Погледнах към краката си. Бяха здрави. А дънките ми бяха възкални.

Мъжът вече събираше женските ми истории в чантата. Реших и аз да се наведа. Но левият ми крак с пречупения червен ток отказа. Изохках.

Много мило и внимателно Георги ми каза:

-Моля, недейте! – и започна да събира всичко. Почувствах се неудобно. Замънках някакви извинения и точно тогава усетих как политам. Висях във въздуха. Той беше ме метнал на рамото си и ме носеше. Затворих очи. Тогава разбрах какво е да вървиш по конец. Бе същото  като в съня ми. Плавно, нежно и безпрепятствено вървях по конец. Затворих очи. Сънят ми се сбъдваше – аз вървях по конец. Усещах как плавно стъпвах във въздуха въпреки болките в крака си. Докато стигнахме до колата му.

След ПАДЕНЕТО и реалното усещане да вървя по конец, не се стряскам от дупките по тротоарите. Не изпитвам притеснения нито за себе си, нито за обувките си. Не се страхувам как изглеждам. Или дали брадичката ми е вирната като във филмите. Обувките ми се усмихват дори, когато са одраскани.

Обичам Георги. Живея с него. Страховете ми се оказаха просто един възел, който любовта разплете и вече вървя по конец. 

Великден в душите ни

Весели Великденски празници!
Наближава времето, когато боядисваме яйца и творим малки сфери от изящна красота. Но преди това трябва да помислим и за великденската декорация.
Това са моите великденски порцеланови фантазии, които могат да накарат всяка трапеза да заблести в пролетни багри.
Постарайте се на този специален празник да направите нещо, което ви доставя радост. Което може да споделите с околните, за да почувствате животворната сила на Възкресението.

Полет

• 
  
• 
• Когато не спиш, 
• душата ми гола, 
• свети като ангел без криле?!?
• 
  

Крилете лежат съблечени от страстта ни,

а ти усмихнато галиш гърба ми....

• • Няма нужда от криле,
  за да  летим двама в нощта.

Уловеното настроение

Прекрасно е това, което усещаш, вглеждайки се в детайлите: куфарите, обувките, портретите.А музиката върви заедно с теб и те кара да забавиш крачка, за да огледаш всяко едно нещо, което носи послание за дома.  И се сещам за репликата, че всяка една раздяла е една малка смърт.

А всяко едно завръщане е една нова надежда.

Да живеем не за разделите, а за новите срещи и очаквания.

За разхвърляните куфари, които ни чакат и Любомир Велев, който винаги твори чудеса.

Оранжево

Оранжево топъл си.

Като онази неспокойна светлина на жаравата

преди да угасне огъня,

която те кара да мечтаеш,

излъчваща топлина

за съня ти.

Оражево прозрачен си.

Като стъкло от витража

на готическа катедрала,

пречупвайки

слънцето в погледа ми.

Оранжево страстен си.

Като сока от портокал,

който се стича  по пръстите ми,

капе по тялото,

попива в кожата ми,

излъчвайки мирис на страст.

Obsession /разказът е написан в подкрепа на Anti-Stalking For Bulgaria/

 “Ако една птичка стои при теб, защото е в клетка, тя вярна ли ти е? Пусни я на воля! Ако се върне, значи наистина си принадлежите един на друг! Ако ли не – значи тя никога не е имала тази вътрешна нишка на обич и доверие, която да ви свързва.”

14 април 20..

Край! Край! Не мога да си представя, че това беше краят. Не мога да си представя, че няма да е мой, да бъде с мен и да ме прегръща…В последните дни и месеци трудно понасях мълчанието му, да не говорим за караниците, които избухваха внезапно. Сега съжалявам, искам да е до мен и да мълчи, но да е до мен.

22 април 20..

От няколко седмици не съм на себе си. Празнотата е толкова голяма. Събуждам се сама, работата ми е безинтересна в тази смотана шивашка фирма. Звъня му по телефона. По няколко пъти на ден. Отначало ми вдигаше, после ми каза да спра да звъня. Но все пак го набирам, защото по този начин знам, че си мисли за мен.

24 април 20..

Така и не разбрах защо скъсахме. Уж всичко беше наред. Изпълняваше всичките ми прищевки. Е, да трудно понасяше моята компания от приятелки. Те пък се оказаха едни гаднярки. Сега се кефят, че съм сама. Не, не, Аз трябва да си го върна. Чудя се дали ме заряза за друга? Всъщност нямаше много обяснения.Сигурно има друга жена.

5 май 20..

Взех си болнични. То наистина все ме боли глава и дори ми се повръща. Помислих си да не съм бременна и се зарадвах, че така мога да си го върна при мен. Дали да не го излъжа, че съм? Гледала съм толкова филми за фалшиви бебета. После някакъв още по-измислен аборт. Е, ако бъда откровена, пратих му SMS  - “Бременна съм”. И какво стана ли? Поне се срещнахме. Ама не се хвана на въдицата. Отидохме на гинеколог. Фалшива тревога. Усетих се все пак специална.

10 май 20..

Взех си още болнични. Този път ми откриха гастрит. Предписаха ми някакви хапчета. Поглеждам се в огледалото. Слаба и стройна, точно както той ме харесва. Много слаба, защото почти не ям. Оня ден майка ми каза, че приличам на анорексичка, кокалите ми стърчали. Да бе, да…анорексичка. Какво разбира тя от красота.Той ми харесва такава. Вдигнах всичките ни общи снимки във Фейсбук.

25 май 20..

Напуснах работа. Да си в шивашко ателие е толкова тъпо. Цял ден шиеш и какво от това. Стоиш като забодена пеперуда на работата си.

1 юни 20..

Да се похваля, започнах да го следя. Не може да няма друга жена. Обикновено имам две изходни позиции за наблюдение – заведението до работата му и край блока, където се премести да живее. Спотаявам се и дебна. Винаги се смее, чак ме боли стомаха от желание да усещам смеха му до мен. Уж нищо интересно, някакви колежки явно по обяд. Едни и същи. Но няколко вечери не е прибра. Къде ли е спал? Или по-точно с КОЯ?

5 юни 20..

Пипнах го. Най-после го пипнах. Беше с една руса мацка. Точно пред блока. Не бяха прегърнати. Лицемер. И хоп- в асансьора. Тя си тръгна в 23.00 ч. Той не я изпрати. Кучка. Хванах първия ръждив гвоздей и одрасках лявата предна врата на колата му. Какво написах ли? Може би се досещате….Прибрах се толкова доволна и се наспах.

16 юни 20..

Днес се снимах с един братовчед. Ей така в по-интимни пози. Прегръдки, докосвания, езичета. 25 снимки. Сложих това албумче във Фейса. Нека го подразня, да види, че не съм сама.

20 юни 20..

Днес пак го следих. Но той не се появи пред блока. Стана късно и ме достраша. Влязох и се свих на килимчето пред апартамента му. Какво ми пука, че минават комшиите му? Ще го чакам. Прибра се рано сутринта. От командировка. Спукал гума. Зарадвах се .Той едва ли! Все пак ме покани и ми свари едно кафе. Даже ми се усмихна.

Искам си го обратно. Той е Мой.

1 юли 20..

Не съм го виждала скоро. Подочух, че са го командировали в Тайланд. За един месец. Успокоих се малко.Но тогава започнах да проверявам приятелките му във Фейсбук. Оуу, само готини мацки. Взех огледалото. Не се харесах. Русо гладно няма, ще се поизруся и аз. А уж ми казваше, че харесва естествени жени.

3 юли 20..

Вече съм руса. Не може да не ме хареса. Сложих си за профилна снимка една нова. С русата коса. Но…ми е тревожно. Някаква мадама му е лайкнала всичките снимки. Тъкмо се успокоих, че е в Тайланд. На оная пратих покана за приятелство, че да видя коя е. Аман от тия затворени профили.

29 август 20..

Имам ново занимание. Всъщност Интернет дава опции да научиш толкова много неща за хора, които не познаваш. Оная я елиминирах тотално. Особено като си сложих снимката с бебето на приятелката си. Така де-нека си мисли, че е наше. Смених си статуса. Обвързана с Него.

Нека и той го види. И всичките онези кифли, които му пишат.

5 септември 20..

Днес има рожден ден. Обадих му се да му честитя. Той взе, че ми вдигна. Така се зарадвах. Има надежда. Ама нищо не ми каза за Фейсбук. Но не ме покани на партито за рождения си ден. Важното е, че го чух.

20 септември 20..

Започнах работа. Като офис треторазрядна секретарка. Поне ще имам Интернет и компютър през целия ден. Вече съм платинена блондинка. В този офис сме три жени. Едната е сладка. Може би ще станем приятелки.

11 октомври 20..

Напуснах работа. По-скоро уволниха ме. Нищо не съм била вършила. Обадих му се да споделя с него. Гласът му бе леден, попита ме да не мисля, че е Бюро по труда. Идиот! Как може да се държи така с мен. Ще го скапя от звънене. Купих си три SIM карти. На три мобилни оператора.

Ще го подлудя.

29 октомври 20..

Вече знам какво трябва да правя, за да е с мен. Обичам си го. Той е Мой. Трябва да го накарам той да ми звъни. Да правя неща, които да го накарат да мисли за мен. Този Фейсбук почна да ме дразни. Почти по цял ден съм там. Следя неговия профил и на онези неговите приятелки.Оказа се, че има една кучка, която е в повече близка с него. Ще я проучим.

10 октомври 20..

Въпреки студеното време три вечери подред го дебна пред блока му. Няма го. Най-накрая разбрах, че се е преместил другаде. Не мога да повярвам. Ще му звънна. Звъннах му. Изобщо не повярвах. Не живеел вече в София. Отишъл в Кърджали. И аз ще се преместя там. То и без това какво село е тая София.

1 ноември 20..

Кърджали е ужасно смотан град. Но пък много по-лесно го следя. Излиза с три жени едновременно. Чак не мога да разбера коя каква е. Оная вечер спрях първата и й казах, че съм жена му. Оная ме изгледа странно. Врътна се и нищо не каза. Същото направих с втората и третата. Едната се разплака. Тая ще е новата - се кисках ехидно. После той ми се обади. Каза да спра да правя глупости. Да, ама нищо не каза за обвързания ми профил. Ще го сменя с женени. А да видим какво ще стане.

13 ноември 20..

Аман от фатални дати. То намерих в нета какво ли не. Оная кучка с дългите крака се оказа, че имала и блог. И там даже пише за моя човек. Представете си някакви измишльотини с посвещения. Ще я размажа. Намерих й мейла. Писах й, да остави мъжа ми на мира. Ама той си е Моя мъж..какво си мисли тая.

27 ноември 20..

Ново пет..тая взе, че ми отговори. Оная де, с блога и посвещенията. Написала ми  да се лекувам, че съм страдала от обсесивно-компулсивно разстройство и трябвало да отида на лекар. Каква самарянка само…Цяла психиатрична статия. Аз да не съм куку?

Аз, болна? Това ми даде повод да набера моята любов и да бъда толкова нещастна от тази агресия. Той не реагира. Каза ми: “Каквото си надробила, това сърбай.”

О, това ме изкара от релси. Ниагарският водопад просто би ми завидял на пороя от думи. Казах му всичко, което мисля за него…не се усетих, че той ми е затворил. Амбицирах се още повече. Ще види той следващият път…и оная също.

1 декември 20..

Пак ходя на работа. Не си изрусявам косата. Оная с блога явно я отстрелях. Ха –ха! Знам си аз, но така искам да чуя гласа му. Толкова го обичам. Запознах се с един дето работи с него. Как иначе да бъда по-близо. До него. Не знае ли колко го обичам. Как можа да ме остави.

12 декември 20..

Иван ме покани на коледното парти на фирмата им. Ох, ще го видя. Отивам да си купя нова рокля. И пак ще се изруся.

21 декември20..

Щастлива съм. Танцувах се него. Даже имам и снимка как танцуваме блус. Понатиснах му се. Лошото е, че той не ми обърна почти никакво внимание. Танцува с всички жени.

31 декември 20..

Пратих му SMS за Нова година. Не ми отговори. Звъннах му. Нищо. Тогава просто….

20 януари 20..

Мило дневниче..сега излизам от болницата. На първи януари се нагълтах с хапчета и оставих предсмъртно писмо до него. Но преди това му пратих SMS, че се самоубивам.Е, той дошъл, аз не бях глътнала чак толкова много хапчета. Ама страшничко си беше. Сигурно ме е пренесъл на ръце до линейката. И е бил с мен.

5 февруари 20..

Сложих си нови профилни снимки във Фейсбук от партито на  Коледа. Смених си статуса, вече не съм просто обвързана, а омъжена за него. Нека всички видят с кого живее.

Обичам го много, но той даже и на това не реагира. Чакам неговото обаждане.

8 март 20..

Днес е 8 март. Чаках да ми се обади. Ама той и на 14 февруари не ми се обади. Затворил си е профила във Фейсбук, ама аз тагнах общите ни снимки от моя албум и те са  на неговата стена. Пак следя приятелките му. Много приятелки има. Ама аз на всичките съм им пратила по едно съобщение, че е мъжа ми, ако не вярват на профила ми, че съм омъжена за него.

Сменил си е телефона, имал нова работа. Ще го намеря. Няма да се отърве лесно от мен. Обичам го.

P.P. Всяка прилика  е напълно случайна.