Буркан от компот

Мъжът,

който загуби целувките ми

в пясъка,

днес намери

една заспала

целувка във водорасло.

Сега е в буркан 

от компот 

от череши

на масата му.

Щастлива.

Луната дреме...

Протягам се

да те докосна..

А устните ти спят
и как да ги събудя,
когато тъмно е навън?

Луната още дреме...
Студено е, нали?

И как да те събудя -
в мрака?
Навеждам се....

Косата ми изгаря
от прегръдки,
а ти се смееш -
отдавна май не спиш!

Чорапи от водорасли

Есенно студено нощно

вятърът крачи бос във мрака...
Някой нарочно е свил от простира онези слънчево топли морски чорапи.

От свежо зелени водорасли.
Това беше ти...

Нали?
Сега сънувам как плувам във морето с теб.

Усещане

Една капка падна

от червения облак.

Устните ти спят на моите.

Аз

Ако имаш

усещане

Когато духаш

 глухарче

И летят парашути

в небето

То.....

Това съм

Аз

Когато любовта си отива на пръсти

Днес следва една тъжна приказа . . . за надеждата, вярата и любовта, която бавно потъват, нямайки сили да извикат за помощ.

А и може би така е било писано.Когато любовта си отива.

Заключенията и анализите са в дебелите книги, в които търсим истините за нас хората.

Тогава няма нужда от  анализи и обобщения.. Просто усещаме. Усещаме всичко, което е дразнещо, което е сиво. 

Сега  преставаме да ме усещаме, защото няма енергия.

От онази пърхащата, розова..бялата с крилете...

Която те кара да светиш!

Кристалната топка не е счупена, а просто е в пукнатини.

И е без блясък.

Просто всичко се събира в огромна топка - лавина, която те смаза. Само за няколко часа.Или 24 часа очакване...за какво...за прозрението...

Емоциите като водопад текат от очите ни...

Заключения или факти...няма ги.

Останат зад гърба ни.

Просто минало.

Истината винаги е субективна. Знам, че всеки има своята истина.

Никой няма вина....животът продължава.

Не чакаш, не търсиш...остават сънищата. В тях може би са само хубавите моменти.

Другото го забравяш, защото животът продължава.

Отвъд бариерата на голямата любов. С вярата, че все пак някой някога те е обичал.

И ти него - повече от истински.

Дали си е заслужавало, разбира се, че ДА!

Нали за това живеем - в търсене на голямата любов.

Която знаем, че е заложена във всеки от нас, но...

Но няма нужда от сълзи, нали?

Няма смисъл...очите ни трябват, защото има толкова много красота край нас...

Шапка от стар вестник

Няма нищо по-тъжно от стари вестници. Информацията е свършила своето предназначение, от стоене те са пожълтели, прах е обрасъл в ъгълчетата, а понякога, отваряйки ги- намираш и мумифицирана буболечка.

Старите вестници. Тъжна история. Но нека тази вечер си направим шапки от стари вестници. Шапка тип-не ми пука. Сгъваш внимателно, напред, встрани и става едно островърхо триъгълниче с букви и снимки. И сега можем да бъдем какви ли не:

Пирати-Ляво на борд, дясно на борд.

Гвардейци-Ходом, маршшш.

Футболни запалянковци-Гол, гол…

Монахини- Господи…Амин!

Хлебари- /нищо не се чува/-Хлябът се пече.

Улични музиканти-Ех, че е весело.

Разбира се, можем да бъдем всичко. Само че, хайде да си сгънем шапки от стари вестници.

Цветето в саксията

Вечер, когато човек заспива, цветята танцуват. Казал го е не друг, а Андерсен в “Цветята на малката Ида”. 

Твоето цвете танцува ли? О, а ти имаш ли изобщо цвете в саксия? Истинско с листа, а не такова, което се клати с батерия за часовник.

Слушай тогава.

Имало едно време едно цвете. Зелени листа, понякога цъфтяло, понякога не. Поне на теб така ти се струва. Но винаги било жадно. 

Изпивало си до дъно паничката с вода отдолу. Било най-жадното цвете на света. Защото всяка нощ излизало на пръсти, обувало невидимите си пантофки, за да не остави мокри следи и отивало на цветна дискотека.

Е, ти не вярваш, нали? И аз се съмнявам. Но защо винаги е толкова жадно?

ПРИКАЗКИТЕ ОСТАВЕТЕ МЕ НА-МИРА

Приказките започна да пиша точно един ден преди Благовещение. Няма нищо случайно в това.

Те са спомени и сънища, минало и бъдеще, а настоящето е в мигът на читателското прозрение.

Човек не усеща настоящия момент, той живее в света на отминалото и очакваното.

Така че, любезни ми читателю, ако искаш да си припомниш нещо старо, от детството или нещо  отминало от живота ти , а и дори да се потопиш в желанието на фантазиите на сънищата си, просто  не чети подред. Хвани тази скромна книга, пълна с желание да бъдем по-добри и да имаме мечти за нещо по-красиво и възвишено, прочети тази приказка, която първо си отгърнал, и се усмихни.

Защото дори и самото заглавие е реалност и фикция. Моят свят - светът на Мира е този, но нека този мой свят, стане и ваш, когато си почивате от злободневието, нека бъдете оставени На - Мира.

И не на последно място- те са провокирани от една прекрасна книга на Луиз Хей “Промени живота си”/365 вдъхновяващи мисли/. Малките неща, изпълнени с позитивизъм, наистина променят живота ни.

                                                                                                            От автора

Жълтата пижамка

Тази вечер ще чуете приказката за жълтата пижамка, която никога не спирала да се чорли. Ти имаш ли си жълта пижамка?

Тогава слушай.

Понякога топлината не стига и в най-дебелата дреха. Мерино, памук или кой знае какво синтетично влакно обличаш, но тялото трепери като дрогирано.

Най-важно в случая да имаш жълта пижамка.Широка, пухкава, цялата в бодлички от топъл мъх, които те покриват и сънуваш..

Пустинята..зной..камили..

Слънце….море….топъл пясък…

Медена питка….пчелички…сладко по устните си…

Узряла круша…златни листа…огън…

Свещ…луна….жълто захарно петле…

Тиква на фурна…крем карамел…портокалов сок…

И тялото ти…се стопля, а сънищата ти препускат, обвити от жълтата пижамка.

Ти имаш ли си жълта пижамка?

Професионалистът

Ники цяла нощ не спа. Мимeто от 9 б клас не го поглеждаше. А той така искаше да му бъде гадже. Мимeто….ехаааа.  Мъничка, русичка и с чипо носле. Ники мразеше и ненавиждаше момичетата тип Златки. С големи балкони, агресивно намазани, търсещи само кой е с повече кинти и къде да бръмнат вечерта.

Ники беше IT човек. Обичаше високите технологии, не слушаше чалга, боготвореше рока и почти не ходеше по дискотеки. И сега как да впечатли Мимето. А и оня Явор, от 11 б все я обгрижваше, я кафенце, а и количка й носеше.

Ники започна да мисли – Коледа мина, Св. Валентин и далече, а 8-ми март още по-далече…

Тогава реши – трябва да я смае. Жестоко ! Трябваше да смае не само нея, но и цялото училище. Даже и директорката, която въпреки че приличаше на угоена котка от порода персийска заспала, правеше свирепи гонки за всички нарушители на реда в школото.

Месец януари се оказа зловещо студен. Снегът трупаше ли трупаше и пътищата  приличаха на улеи за бобслей. Хората сутрин вървяха като разкрачени хлебарки по замръзналите улици. Но това изобщо не смути Ники.

Всяка сутрин той грижливо обличаше униформата – строг черен костюм, синя вратовръзка със златен кант и бяла риза. Мразеше всичко униформено. Но неговото елитно училище даваше мило и драго за тези униформи. Тази сутрин Ники се усмихна на униформата си в гардероба. Повика такси. Не че имаше много пари, но…ситуацията го налагаше.

Пред училището бе ужасно хлъзгаво. И толкова студено. Погледна надолу – краката му бяха посинели от студ. Чехлите за баня едвам се крепяха на ходилата му. Все едно бе на ски. Много трудно стигна до аварийния вход. Наясно бе, че охраната няма да го пусне в този вид: по хавлия и джапанки. Ники се позасмя вътрешно. Много трудно намери точно този десен хавлия. Оранжева с черни маймунки на зелени палми, които се плезеха с червени езичета. Пълен кич! Никога не би си купил подобна дивотия, но пък заради идеята си заслужаваше.

Вратата се оказа затворена. А навън бе толкова смразяващо студено. В този съдбовен момент той видя една от готвачките от училищния  стол в гръб. Започна да чука по стъклото. Тя се обърна. Ники започна да маха с ръце. Леля Надка отвори вратата. Ники влетя в коридора.

-Леле, моето момче! – каза леля Надка-Откъде идваш?

-Амммм – едвам можа да каже, защото облак топла пара изригна от устата му.

После смело вдигна качулката и тръгна към втория етаж.

Новината светкавично обиколи  цялото елитно учебно заведение. По коридорите го аплодираха всички ученици, няколко даскалици изплашено притичаха, чудейки се за какво е цялата тупурдия. Камерите по коридорите запечатаха звездния миг на Ники, както и олелията, която предизвика. Фестивалът в Кан изглеждаше като хумореска пред триумфалното шествие на Ники. Нищо че нямаше червен килим. След 7 минути охраната прекрати представлението. Но Ники бе щастлив. Мимето ръкопляскаше с останалите. Най-после го бе забелязала.

Ники на другия ден осъзна, че нещата са излезли от контрол, когато отиде с родителите си в кабинета на директорката. Този път тя приличаше на невъзмутимия Буда.Искаха да го изключат, заради непристойно поведение и уронване на престижа на училището. Почувства се толкова неразбран. Изобщо не посмя да обясни защо го е направил. Ники вече не помнеше колко пъти го попитаха “Защо?”. И директорката, и майка му и баща му. Родителите му бяха архитекти и съвсем не бяха като коне с капаци. Той се разбираше чудесно с тях. Но как да им каже, че е  влюбен. Как да им обясни, че не искал да уронва престижа на училището.

Майка му го заведе на психиатър, но и там Ники реши да мълчи. Психиатърът бе мил човечец като дядо Коледа, който бе повече от приятен. Но…Ники мълчеше. На седмия ден след произшествието с хавлията телефонът му звънна. Всъщност Ники бе болен и не ходеше на училище. От студа и стреса просто се бе поболял. Погледна мобилния. Непознат номер. Не вдигна, но после отново чу да звъни. Несигурно натисна бутона и онемя:

-Ники, Мария е! – чу от телефона. Как си? Мога ли да дойда да те видя? Цялото училище се тревожи за теб.

Ники изобщо не чуваше какво му говори Мимето. Той се почувства щастлив. Значи си е струвало, цялата тази безумна дивотия е имала ефект.

-Мария, добре съм. Но нещо съм болен…- каза като през сън.

-Ники, ние направихме подписка за теб и не искаме да те изключват!

-Така ли? Ама защо?

-Е, как така, ама …ти успя да направиш всичко това  и то съвсем сам…Това е нещо специално. Пълен пробив в универсалния ни правилник.

Ники искаше да изкрещи в телефона: ”Миме, влюбен съм в теб..Направих го, за да ме забележиш.”, но си замълча.

Мимето продължаваше да му обяснява, че се тревожи за него.

Тогава той внезапно я прекъсна и каза:

Миме, влюбен съм в теб!

Той чу как тя преглътна тежко и спря да говори.

-Чуваш ли ме? Искаш ли да отидем на кино?

Тогава Ники чу най-очакваното “Да”, което искаше. Вече не го интересуваше нищо. Затвори телефона, облече хавлията и се снима сам с нея пред огледалото.Маймунките се плезеха щастливо.

Година и половина по-късно, на абитуриентския си бал Ники разбра истината. Мимето му разказа една спестена истина. Разбира се, след като изпи половин чаша бяло вино.Защо не го изключиха, заради хавлиената авантюра, а само го наказаха с един дълъг изпитателен срок за поведение. Неговата класна, която той все критикуваше, литераторката, бе намерила в тетрадката му едно неизпратено писмо до Мимето. Тайната му е била разкрита от нея. Чак сега го разбра. Г-жа Иванова., която всички мислеха, че е ужасна сухарка, бе се трогнала от прекрасното му писмо. Тя бе извикала Мимето и бе й дала неизпратеното писмо. После двете бяха ходили при директорката и родителите му.

Ники се засмя и прегърна Мимето, която му бе дама на бала. А той мислеше, че е станало някакво чудо. Ники скочи и отиде при диджея, прошушна му нещо на ухото и седна. След 15 минути диджеят каза.

-Специален поздрав за най-добрата класна-г-жа Иванова от Никито и Мимето.

Прозвуча музика от филма “Професионалистът”. Ники стана и се поклони на  г-жа Иванова:

-Може ли да ви поканя на един танц?