Obsession /разказът е написан в подкрепа на Anti-Stalking For Bulgaria/

 “Ако една птичка стои при теб, защото е в клетка, тя вярна ли ти е? Пусни я на воля! Ако се върне, значи наистина си принадлежите един на друг! Ако ли не – значи тя никога не е имала тази вътрешна нишка на обич и доверие, която да ви свързва.”

14 април 20..

Край! Край! Не мога да си представя, че това беше краят. Не мога да си представя, че няма да е мой, да бъде с мен и да ме прегръща…В последните дни и месеци трудно понасях мълчанието му, да не говорим за караниците, които избухваха внезапно. Сега съжалявам, искам да е до мен и да мълчи, но да е до мен.

22 април 20..

От няколко седмици не съм на себе си. Празнотата е толкова голяма. Събуждам се сама, работата ми е безинтересна в тази смотана шивашка фирма. Звъня му по телефона. По няколко пъти на ден. Отначало ми вдигаше, после ми каза да спра да звъня. Но все пак го набирам, защото по този начин знам, че си мисли за мен.

24 април 20..

Така и не разбрах защо скъсахме. Уж всичко беше наред. Изпълняваше всичките ми прищевки. Е, да трудно понасяше моята компания от приятелки. Те пък се оказаха едни гаднярки. Сега се кефят, че съм сама. Не, не, Аз трябва да си го върна. Чудя се дали ме заряза за друга? Всъщност нямаше много обяснения.Сигурно има друга жена.

5 май 20..

Взех си болнични. То наистина все ме боли глава и дори ми се повръща. Помислих си да не съм бременна и се зарадвах, че така мога да си го върна при мен. Дали да не го излъжа, че съм? Гледала съм толкова филми за фалшиви бебета. После някакъв още по-измислен аборт. Е, ако бъда откровена, пратих му SMS  - “Бременна съм”. И какво стана ли? Поне се срещнахме. Ама не се хвана на въдицата. Отидохме на гинеколог. Фалшива тревога. Усетих се все пак специална.

10 май 20..

Взех си още болнични. Този път ми откриха гастрит. Предписаха ми някакви хапчета. Поглеждам се в огледалото. Слаба и стройна, точно както той ме харесва. Много слаба, защото почти не ям. Оня ден майка ми каза, че приличам на анорексичка, кокалите ми стърчали. Да бе, да…анорексичка. Какво разбира тя от красота.Той ми харесва такава. Вдигнах всичките ни общи снимки във Фейсбук.

25 май 20..

Напуснах работа. Да си в шивашко ателие е толкова тъпо. Цял ден шиеш и какво от това. Стоиш като забодена пеперуда на работата си.

1 юни 20..

Да се похваля, започнах да го следя. Не може да няма друга жена. Обикновено имам две изходни позиции за наблюдение – заведението до работата му и край блока, където се премести да живее. Спотаявам се и дебна. Винаги се смее, чак ме боли стомаха от желание да усещам смеха му до мен. Уж нищо интересно, някакви колежки явно по обяд. Едни и същи. Но няколко вечери не е прибра. Къде ли е спал? Или по-точно с КОЯ?

5 юни 20..

Пипнах го. Най-после го пипнах. Беше с една руса мацка. Точно пред блока. Не бяха прегърнати. Лицемер. И хоп- в асансьора. Тя си тръгна в 23.00 ч. Той не я изпрати. Кучка. Хванах първия ръждив гвоздей и одрасках лявата предна врата на колата му. Какво написах ли? Може би се досещате….Прибрах се толкова доволна и се наспах.

16 юни 20..

Днес се снимах с един братовчед. Ей така в по-интимни пози. Прегръдки, докосвания, езичета. 25 снимки. Сложих това албумче във Фейса. Нека го подразня, да види, че не съм сама.

20 юни 20..

Днес пак го следих. Но той не се появи пред блока. Стана късно и ме достраша. Влязох и се свих на килимчето пред апартамента му. Какво ми пука, че минават комшиите му? Ще го чакам. Прибра се рано сутринта. От командировка. Спукал гума. Зарадвах се .Той едва ли! Все пак ме покани и ми свари едно кафе. Даже ми се усмихна.

Искам си го обратно. Той е Мой.

1 юли 20..

Не съм го виждала скоро. Подочух, че са го командировали в Тайланд. За един месец. Успокоих се малко.Но тогава започнах да проверявам приятелките му във Фейсбук. Оуу, само готини мацки. Взех огледалото. Не се харесах. Русо гладно няма, ще се поизруся и аз. А уж ми казваше, че харесва естествени жени.

3 юли 20..

Вече съм руса. Не може да не ме хареса. Сложих си за профилна снимка една нова. С русата коса. Но…ми е тревожно. Някаква мадама му е лайкнала всичките снимки. Тъкмо се успокоих, че е в Тайланд. На оная пратих покана за приятелство, че да видя коя е. Аман от тия затворени профили.

29 август 20..

Имам ново занимание. Всъщност Интернет дава опции да научиш толкова много неща за хора, които не познаваш. Оная я елиминирах тотално. Особено като си сложих снимката с бебето на приятелката си. Така де-нека си мисли, че е наше. Смених си статуса. Обвързана с Него.

Нека и той го види. И всичките онези кифли, които му пишат.

5 септември 20..

Днес има рожден ден. Обадих му се да му честитя. Той взе, че ми вдигна. Така се зарадвах. Има надежда. Ама нищо не ми каза за Фейсбук. Но не ме покани на партито за рождения си ден. Важното е, че го чух.

20 септември 20..

Започнах работа. Като офис треторазрядна секретарка. Поне ще имам Интернет и компютър през целия ден. Вече съм платинена блондинка. В този офис сме три жени. Едната е сладка. Може би ще станем приятелки.

11 октомври 20..

Напуснах работа. По-скоро уволниха ме. Нищо не съм била вършила. Обадих му се да споделя с него. Гласът му бе леден, попита ме да не мисля, че е Бюро по труда. Идиот! Как може да се държи така с мен. Ще го скапя от звънене. Купих си три SIM карти. На три мобилни оператора.

Ще го подлудя.

29 октомври 20..

Вече знам какво трябва да правя, за да е с мен. Обичам си го. Той е Мой. Трябва да го накарам той да ми звъни. Да правя неща, които да го накарат да мисли за мен. Този Фейсбук почна да ме дразни. Почти по цял ден съм там. Следя неговия профил и на онези неговите приятелки.Оказа се, че има една кучка, която е в повече близка с него. Ще я проучим.

10 октомври 20..

Въпреки студеното време три вечери подред го дебна пред блока му. Няма го. Най-накрая разбрах, че се е преместил другаде. Не мога да повярвам. Ще му звънна. Звъннах му. Изобщо не повярвах. Не живеел вече в София. Отишъл в Кърджали. И аз ще се преместя там. То и без това какво село е тая София.

1 ноември 20..

Кърджали е ужасно смотан град. Но пък много по-лесно го следя. Излиза с три жени едновременно. Чак не мога да разбера коя каква е. Оная вечер спрях първата и й казах, че съм жена му. Оная ме изгледа странно. Врътна се и нищо не каза. Същото направих с втората и третата. Едната се разплака. Тая ще е новата - се кисках ехидно. После той ми се обади. Каза да спра да правя глупости. Да, ама нищо не каза за обвързания ми профил. Ще го сменя с женени. А да видим какво ще стане.

13 ноември 20..

Аман от фатални дати. То намерих в нета какво ли не. Оная кучка с дългите крака се оказа, че имала и блог. И там даже пише за моя човек. Представете си някакви измишльотини с посвещения. Ще я размажа. Намерих й мейла. Писах й, да остави мъжа ми на мира. Ама той си е Моя мъж..какво си мисли тая.

27 ноември 20..

Ново пет..тая взе, че ми отговори. Оная де, с блога и посвещенията. Написала ми  да се лекувам, че съм страдала от обсесивно-компулсивно разстройство и трябвало да отида на лекар. Каква самарянка само…Цяла психиатрична статия. Аз да не съм куку?

Аз, болна? Това ми даде повод да набера моята любов и да бъда толкова нещастна от тази агресия. Той не реагира. Каза ми: “Каквото си надробила, това сърбай.”

О, това ме изкара от релси. Ниагарският водопад просто би ми завидял на пороя от думи. Казах му всичко, което мисля за него…не се усетих, че той ми е затворил. Амбицирах се още повече. Ще види той следващият път…и оная също.

1 декември 20..

Пак ходя на работа. Не си изрусявам косата. Оная с блога явно я отстрелях. Ха –ха! Знам си аз, но така искам да чуя гласа му. Толкова го обичам. Запознах се с един дето работи с него. Как иначе да бъда по-близо. До него. Не знае ли колко го обичам. Как можа да ме остави.

12 декември 20..

Иван ме покани на коледното парти на фирмата им. Ох, ще го видя. Отивам да си купя нова рокля. И пак ще се изруся.

21 декември20..

Щастлива съм. Танцувах се него. Даже имам и снимка как танцуваме блус. Понатиснах му се. Лошото е, че той не ми обърна почти никакво внимание. Танцува с всички жени.

31 декември 20..

Пратих му SMS за Нова година. Не ми отговори. Звъннах му. Нищо. Тогава просто….

20 януари 20..

Мило дневниче..сега излизам от болницата. На първи януари се нагълтах с хапчета и оставих предсмъртно писмо до него. Но преди това му пратих SMS, че се самоубивам.Е, той дошъл, аз не бях глътнала чак толкова много хапчета. Ама страшничко си беше. Сигурно ме е пренесъл на ръце до линейката. И е бил с мен.

5 февруари 20..

Сложих си нови профилни снимки във Фейсбук от партито на  Коледа. Смених си статуса, вече не съм просто обвързана, а омъжена за него. Нека всички видят с кого живее.

Обичам го много, но той даже и на това не реагира. Чакам неговото обаждане.

8 март 20..

Днес е 8 март. Чаках да ми се обади. Ама той и на 14 февруари не ми се обади. Затворил си е профила във Фейсбук, ама аз тагнах общите ни снимки от моя албум и те са  на неговата стена. Пак следя приятелките му. Много приятелки има. Ама аз на всичките съм им пратила по едно съобщение, че е мъжа ми, ако не вярват на профила ми, че съм омъжена за него.

Сменил си е телефона, имал нова работа. Ще го намеря. Няма да се отърве лесно от мен. Обичам го.

P.P. Всяка прилика  е напълно случайна.

Ladies' room или размисли за тоалетната

Почти винаги тръгвам с големи очаквания за театрална постановка и все по-рядко те се оправдават. За спектакъла Ladies' room реших да тръгна с малка кошница с очаквания, въпреки че в афиша грееше името на Дони. Почти нищо не знаех за британските драматурзи М.Невил и Дж. П. Хакълби.
Останах не просто очарована, а изключително впечатлена от представлението на казанлъшкия театър "Л.Кабакчиев".
Истини, които все едно може би знаем, бяха поднесени в изключителни атрактивни персонажи. Една сценографска тоалетна, точно подбрана музика и вечната тема за любовта. Краят е тъжен и възвисяващ. Защото все пак един човек умира точно на Нова година, единствената истински влюбена жена. И някак зрителите, които се смеехме на сцените с изневерите, пиперливите изрази, танците, онемяхме. Дони, един мъж-гей, в дамската тоалетна в незабравимото лирическо отстъпление сякаш попита цялата публика:"А днес хората умират ли от любов?" Илюзия ли е любовта?
Къде е истинската любов? А има ли я? Или всичко се губи в ежедневните предателства, интриги и омраза? Какви са мъжете, а жените? 50 или 100 струва една любов? А тя плаща ли се? И изобщо струва ли пари?
Този спектакъл не се разказва. Той се усеща и те кара да мислиш после за своя живот. За приятели си, приятелки си и хората, които искаш да обичаш. Както и за тези, които те предават.
Искам още много да напиша...за Ladies' room, но ще завърша отново с думите на Саша, героят на Дони -"Нека не превръщаме живота си в тоалетна ..."

Пролетен Ренесанс

И все пак...идва пролетта.
Пролетта е малко дете, което тича палаво и крачи смело в локвите.
Пролетта е самурай, който реже студените дни и мечът му огрява  и заслепява.
Пролетта е хулиган-художник, който шари навсякъде и разнася аромат на цветя.
Пролетта е поет, който твори песента на птичките.
Пролетта е фокусник, който вади не само зайчета на зелените поляни.
Пролетта е...всичко онова, което усещаш.
Смях!
Гъдел!
Нежност!
Топлина!
Слънце!
И дъжд от ...очите ми, за да видя дъгата в твоите.
Пролетта е....

Свободата да споделяш

За социалните мрежи, правото на коментара и истината в него....това е темата днес.Задавали ли сте си въпроса колко опасна за личния ви живот може да бъде една социална мрежа?
В последния месец няколко пъти се сблъсках с този проблем.И знаете ли какво се оказа...че голяма част от хората, които са там...ви следят с единствената мисъл да сътворят нещо гадничко на ваш гръб, да бръкнат и да извадят нелицеприятното, дори от най-безобидния пост или коментар.
И най-лошото  е, че го правят тайно, в гръб, а някои са дори и раздел "Приятели". И този смисъл да цитирам В.Петров:

Казва се приятел пръв,  

но защо е той такъв?

Затова че пръв 

полита в огъня да те спаси, 

пръв и без да се запита 

прав ли си или не си.

Пръв за теб леда пролазва, 

пръв за теб пролива кръв, 

ето затова се казва, 

че приятелят е пръв.

Псевдоприятелите във виртуалното пространство и непознатите ти доброжелатели са някъде там..в Туин Пийкс на злобата, чернилката и подлостта.

В очакване за пролет

Толкова много студ и толкова много очакване за топлина ...  и слънце. Понякога времето не достига, за да кажа без думи колко е хубаво да е топло. Не съм забравила да рисувам. Дърветата все още са замръзнали, ледени висулки ...и скреж синкав се сипе.
Но в очакване за пролет сме...
И защото очакваме...това магическо нещо, наречено пролет...ето и това приказно нещо, което сънувах.

Днес беше вчера,

а вчера е днес,

когато съм с теб.

Луната е слънце,

а слънце - луна.

Ти си аз,

а аз съм ти.

Когато те искам

звъниш ми и ти.

Това е

пясък

в часовник.

Не спира

тече.

И моята нежност е в него

........и вчера, и днес.

Любовта няма почивен ден

Любовта няма почивен ден!

Носи пълни чанти с клюки.

Подрежда красиви моменти.

Готви нови изненади.

Изпира в сълзи душите ни.

Сресва разчорлени мисли.

Облича с красиви думи.

Ражда нови идеи.

Рисува усмивки.

Тя страда понякога

Но  ден за почивка….

няма Любовта.

Бъди креативен инат като мен

Честит Рожден ден, Дарко!

Помниш ли как плачеше на 3 години като не можеше да сглобиш динозавъра, защото искаше всичко да правиш САМ?

А огромните кутии Лего, които ти купувах, защото ти толкова обичаше да сглобяваш?

А купчината енциклопедии, които аз самоотвержено купувах, а разглеждаше преди да започнеш да четеш на 5 г.?

А своя първи вестник "Пръц", когато бе само на 4?

А колко се радваше на първия си хонорар 1 лев за статия  в "Тетрадка по всичко"?

А всичките онези книги, които ти четях преди сън, понякога така ми се спеше..??

Помниш ли като ми залепи чантата с чадъра с моментно лепило, когато бях в София и валеше пороен дъжд и аз дърпах, дърпах и много по-късно ти ми призна какво си направил?

А когато обикаляхме магазините с мобилни телефони, търсейки идеалния?

Или непрекъснатите акции купувам-продавам стара-нова техника?

А за всичко не се сещам...

Знам само как веднъж ти приклещих пръстчето на вратата, защото ти все бърникаше и така плака..

Не исках!

Искам да си здрав, да бъдеш Ти...точно това. което си, да се уча от теб на всички онези нови неща, които ти знаеш много по-добре от мен, да ходим на кино, да гледаме комедии, хоръри на компютъра, да дърпаме кучето и да знаеш, че много те обичам

Надигам се на пръсти да те целуна и кажа: 

Честит 20 рожден ден, Миш!

Защото ти винаги ще си останеш моето малко мишле със сини очи, които никога не лъжат.

Ха-ха, как беше, спомни си, аз те питам:

"Плуват ли корабчета в очите ти..?"

А ти:

"Не, само Титаници."

Но това само ние го знаем.

Благодаря ти за всичките ти щуротии, дивотии и весели моменти, които ми подари и тепърва ще ми сервираш. За безбройните хубави подаръци, които са толкова скъпи-като уникалния медальон, който харесах във Фейсбук и няколко дена по-късно изчезна като продаден от сайта, а ти ми го подари, защото бях написала, че това е бижуто, за което мечтая!

И бъди същият креативен инат като мен, защото точно  по това си приличаме.

Помня още великата ти обява ТЪРСЯ СЪКВАРТИРАНТ, която обиколи цялата социална мрежа.

И дано си си харесал подаръка.

Поне този поне път ме излъжи.

Формат ФИКЦИЯ.

Тази статия „10 типа Facebook потребители, които искате да убиете днес“ толкова много ме впечатли днес. Тя е в бг татко, сайта където пиша.

Аз не искам да убивам никого.. Това е линка за тези, които ще бъдат любопитни...кого да убият!

http://bgtatko.bg/12430/10-tipa-facebook-potrebiteli-koito-iskate-da-ubiete/

В моя блог имам подобна публикация " За подслушването и правото на личен живот". Написала съм я през 2010 г.

Идеята на Фейсбук за социални контакти е чудесна, но не толкова чудесни са потребителите.

Фейсбук  е част от работата ми в колежа, място за споделяне на всичко, в което участвам и харесвам. Всичките си приятели познавам лично и нямам ферма, защото имам куче. Живо. Лайквам само стойности неща и съм блокирала игричките.

Във Фейсбук споделям позитивните моменти в живота си САМО с приятели.

Като тези две снимки тук, които са от ЧРД на Джена днес 10 февруари.

Блогът ми е не само за приятели. Той е публичен. Т.е. в него няма неприлично съдържание или обидно. Блогът е моето АЗ.

И искам да го споделя с хора, които мислят като мен, които ме ценят и обичат.

Тук събирам някои мои разкази, стихове, есета, пътеписи, творби. Както и такива на приятелите ми-творци.

Това, което е изкуство.

Документалното, т.е. буквалното е животът ми.

Всеки блог е дневник, новият формат на Фейсбук също е дневник.

Но разликата е тази, че този е в мой формат. Формат ФИКЦИЯ.

Личен-ДА!

Искрен-ДА!

Оригинален-ДА!

Ориана Фалачи би ме разбрала.

Обичам ви!

Топлина в студената зима

Това е поредната изненада от перфектната музика и идеалните форми, сътворена от моят добър приятел Любо Велев.


Душата на човек винаги копнее за толкова много красота и съвършенство. Това е светът на мечтите, където никой не може да достигне просто така. Това е призвание на гениалните творци.

Красиво! Омайващо и вълшебно!

Боса луна

                      

На пръсти влизам.
И теб не смея да докосна.
Само луната ходи боса.
По голото ти тяло.
И после ляга и те обгръща.
И се провира да те   прегърне.
А аз издърпвам пердето.
И тихо тихо.
Запалвам мрака.
С една целувка.
Знаеш ли?
Това?