14 юни, 2014

Когато любовта си отива на пръсти

Днес следва една тъжна приказа . . . за надеждата, вярата и любовта, която бавно потъват, нямайки сили да извикат за помощ.
А и може би така е било писано.Когато любовта си отива.
Заключенията и анализите са в дебелите книги, в които търсим истините за нас хората.
Тогава няма нужда от  анализи и обобщения.. Просто усещаме. Усещаме всичко, което е дразнещо, което е сиво. 
Сега  преставаме да ме усещаме, защото няма енергия.
От онази пърхащата, розова..бялата с крилете...
Която те кара да светиш!
Кристалната топка не е счупена, а просто е в пукнатини.
И е без блясък.
Просто всичко се събира в огромна топка - лавина, която те смаза. Само за няколко часа.Или 24 часа очакване...за какво...за прозрението...
Емоциите като водопад текат от очите ни...
Заключения или факти...няма ги.
Останат зад гърба ни.
Просто минало.
Истината винаги е субективна. Знам, че всеки има своята истина.
Никой няма вина....животът продължава.
Не чакаш, не търсиш...остават сънищата. В тях може би са само хубавите моменти.
Другото го забравяш, защото животът продължава.
Отвъд бариерата на голямата любов. С вярата, че все пак някой някога те е обичал.
И ти него - повече от истински.
Дали си е заслужавало, разбира се, че ДА!
Нали за това живеем - в търсене на голямата любов.
Която знаем, че е заложена във всеки от нас, но...

Но няма нужда от сълзи, нали?
Няма смисъл...очите ни трябват, защото има толкова много красота край нас...